вторник, 27 ноември 2012 г.

Пак ще се срещнем след 10 години...

Черновата на този пост е от май 2009 година

Кога минаха тези 10 години от завършването?! ;-)))
Наскоро Люси ми се обади да ми каже за срещата на класа ми от Пазарджик. Винаги съм си мислела, че мразя пубертета си и съм щастлива, че онзи период приключи. Но защо тогава така се усмихвам като си спомням? Явно чак сега осъзнавам колко прекрасен и изпълнен с любов пубертет съм имала ;-))) И колко много ми липсва сега точно това. И в същото време всичко това е още с мен и ме вдъхновява.
Разглеждах албумите на Люси и семейството й с Петьо. Смоням си как той говореше за нея - как се беше влюбил в нея от пръв поглед! Уредихме им една опознавателна среща, след която Люси заяви, че Петьо и зобщо не я харесвал, защото дори не я погледнал. А веднага след като тя си тръгна, Петьо с грейнали очи каза, че това е жената! Иска да се ожени за нея и да има деца от нея!!! Има ли нещо по-романтично и по-вдъхновяващо от това! Сега да видим дали Петьо ще изпълни и другото си намерение - той може и да не помни, но аз - да! Каза, че и в Занзибар да живее, децата му ще учат в ЕГ "Бертолт Брехт", в Пазарджик ;-)
Едни от най-хубавите ми спомени са от времето, когато се занимавах с дебати. Моят отбор беше просто страхотен! Имах най-добрите съотборници - Анчо и Петьо. Когато за първи път влязох в стаята им (май беше на Анчо, но там се събирахме да работим), много ми хареса, но понеже бях леко притеснена и освен това съм пълен социален инвалид (и все още е така ;-)), не знаех какво да кажа и изтърсих едно: "Много е разхвърляно." После потънах в земята от срам. Както и да е... Докато работехме по казусите беше страшно забавно - просто се заливах от смях. Станах един от най-добрите дебатьори, но това е така, защото през цялото време се чувствах много спокойна с моите съотборници. Не съм усетила и за миг те да се усъмнят в мен. Това е разбирането ми за истински екип - взаимна подкрепа и доверие. След този ми опит, погрешно реших, че всъщност обичам и мога да работя в екип. Явно мога да работя само с моя отбор по дебати ;-)))) Но пък колко беше хубаво!
След това се издигнах в кариерата ;-))) и станах съдия на състезанието по дебати на чужд език в Пловдив. Отново незабравими мигове. Как се мотаехме със Здравка по нощите и търсихме хотела, ориентирайки се по табелите за Бургас и София. А най-интересното е, че не се изгубихме!!!
Или когато ходихме на море с Верка Додникова, по математика, една от най-яките учителки. Пак кръстосвахме по нощите и все се канехме да останем будни цяла нощ, за да посрещнем изгрева, но успяхме само веднъж ;-))) Люси предложи да не спим три нощи, но заспа още на първата ;-)))

...
Има и още много спомени, които си нахвърлях и чаках сгоден момент да довърша в този пост, преди да го публикувам, но уви, въпросният момент не дойде. Затова пускам поста така, пък по живо по здраво на 15 години от завършването ще доразвия и останалото :)
...
to be continued...

Няма коментари:

Публикуване на коментар