сряда, 30 април 2008 г.

четвъртък, 24 април 2008 г.

На разходка

Ох, нещо май спря да ми работи проверката за правопис... гледам предните постове пълни с грешки... изчервявам се и поправям каквото забележа...
А сега, ето едно слайдче на Ники в количката :-)

събота, 19 април 2008 г.

Моята група

Винаги съм търсела да се приобщя към група, която съществува не само като отрицание на всичко и всички, които не са като нея. Като студентка се бях запaлила много по хата йога. И все още съм. Но от доста време не практикувам активно, защото имам нужда от група, която да ме насърчава и да ми помага да се усъвършенствам. За съжаление, групите от хата йоги, в които съм попадала до сега, все ме разочароват. Обикновено в началото на сеансите се отделя значително време (уж за духовно зареждане) за злословене спрямо различни групи хора и определяне на добрите и лошите... Е, това не го бях чела по книгите... и никак не смятам, че се вписва в разбирането за духовно извисяване, владеене, разбиране, мъдрост, добрина, йога... Желанието ми е да се измъкна от завистта, принизяването на другите, с единствена цел собствено възвеличаване, ограничеността, а не да се захранвам от тях. Искам да се науча да приемам другите, а не да ги мразя.
Къде ли е моята група?

неделя, 13 април 2008 г.

С две килца по- малко

Ето че след 5 дни без шоколад и кантарът най- накрая ми прости- вече съм с две килца по- малко... йей!!!!! :-)
Но защо за сметка на шоколада???...

вторник, 8 април 2008 г.

Шокомания

Защо винаги най- вкусните неща са най- вредни. Ето, че вече два дни не съм яла шоколад и от два дни Ники е спокоен и спи сладко сладко... А преди това имахме един ужасен период на истерии и безсънни нощи.
Някой ще ми каже ли за добър и безвреден заместител на шоколада?

четвъртък, 3 април 2008 г.

Раждане за мъже

Много ми е интересно как винаги чувам разни мъже компетентно да се изказват за раждането- 'е, видя ли, че няма нищо страшно'! Как пък го разбраха това? Кога за последно раждаха? Или смятат, че щом жените им раждат по два- три пъти, значи не може да е страшно! Е, имам новини за вас мъже- жените ви са доста по- големи герои, отколкото смятате.

Някои си мислят, че раждането минава бързо и колкото и да боли, преживява се... Представете си сега, че с всичка сила ви ударят с голям метален чук по пръстите. Сигурно не е било кой знае какво, защото продължи само секунда. Дали? Не знам, вие ще кажете. Ако не сте сигурни, може да се пробвате с някой чук, който ви е под ръка. Сега си представете, че някой ви удря по същия начин на всеки 3-5 минути в продължение на 4-5 часа. Също така си представете, че пръстите ви не се чупят и не изтръпват от удара (както винаги сте си мислели, че ще стане), а постоянно чувстват болктата, която обаче си е все така силна и засилваща се. И да, не можете да припаднете, заради повишеното количество адреналин. Прибавете и няколко торби с пясък около кръста и краката с общо тегло около 15-20 килограма, а също и някоя хрема, която затруднява сърцето и дробовете ви (както бебето ги избутва в последните месеци). Нека не забравяме и метална скоба, която седи между краката ви и ви пречи да ходите.

И сега идва най- забавната част. Към края на 4тия или 5тия час, ви казват, че ще спрат да ви хамалят с чука, ако успеете да вдигнете една 100 килограмова щанга. Разбира се, от вас се иска да се опитате да я вдигнете точно в момента, когато ви ударят най- силно. В началото е трудно- пръстите ви агонизират, не можте да стиснете добре щангата, но мисълта, че всичко ще свърши, някак си ви дава сили да опитвате отново и отново. В един момент, без дори да повярвате, без дори да разберете как, вие успявате! О, да! Най- накрая всичко свърши!

Честито! Току що вие родихте бързо и лесно! Е, видяхте ли, че няма нищо страшно?

Сега само остава да ви зашият без упойка, защото всичко ви е изтръпнало (дали?) и можете спокойно да си починете.

И догодина заповядайте пак с второто... :-)

ПП След като написах статията, дадох на Нанко да я прочете. Той невярващо се подсмихна и реши, че силно преувеличавам. О да, значи все пак статията дава някаква бегла представа за истината около раждането. Майките знаят защо...

Да бъдем откриватели, а не насилници.

...

Тази статия е писана доста продължително време- месеци. Представлява най- различни хрумвания за бременността и раждането, които съм записвала. Затова не се сърдете за разностилието в нея и объркаността.

Мислех да я обработя, да е хубава, но после разбрах, че това означава да я пиша цял живот...

...

Преди всичко това да ми се случи, имах няколко погрешни схващания за живота и неговото начало. Първо, че след като милиони хора по света (дори милиарди вече) имат деца, значи бременността и майчинството са лесни и скучни. Определено трябва да си единствен, за да си интересен! Второ, че след като майка ми и баба ми са раждали и са родители, значи аз със сигурност ще се справя с тези задачи (да родя и да стана майка), тъй като съм по- корава от тях. Трето, тъй като съм много умна и начетена, а също така смятам че запазвам самообладание в напрегнати ситуации (разбира се след продължителен процес на самообучение), и приемам трудностите като предизвикателство, със сигурност ще намеря най- добрия подход към детето си. С две думи, ще успея да държа всичко под контрол!

Представете си колко много се изненадах още в самото начало, когато в продължение на почти година все не успявах да забременея. Едно от най- простите според тогавашните ми разбирания неща, нещо което се случва по случайност, дори при предпазливите, дори е нежелано при много, не се получаваше при мен. Защо! Как беше възможно! Нима човек може да получи каквато си иска кариера или авантюра, а нещо така естествено да остане само болезнена мечта и това да те остави с вечното чувство на непълноценност?

Всъщност най- прекрасните неща в живота се оказаха дар, а не нещо към което умишлено се стремя или контролирам. Контролът или по- точно самоконтролът е нещо, което ме съпътства цял живот. Опитвала съм какво ли не (ама наистина какво ли не!), за да се отърва от него, но някак си не се получаваше докато бях в съзнание. При мен сякаш нищо не действаше, дори когато другите се кълняха, че въпросните методи ги омагьосват! Може би е така, защото подсъзнателно съм искала да контролирам нещата. Може би съм изтъкана от самоконтрол и ако се освободя от него, ще се разпадна. Сигурно затова ми се струва понякога, че откачам или съм завладяна от странни мисли- където действам напълно без контрол и върша неща, от които бих се срамувала или заради които бих се намразила...

Изведнъж това простичко, обичайно, скучно нещо- бременността- се превърна в най- желаното нещо на света. Никоя друга мечта не ми се струваше по- важна, а получих толкова много от мечтите си! Когато вече изгубих надежда, получих своя дар. Може би загубата на надеждата е била само загуба на контрола върху желанието ми и така накрая съм допуснала да ми бъде подарено това щастие. Не знам... Така си мисля, защото цялото усещане на бременността, раждането и майчинството до тук, е като пълна загуба на контрол.

По време на бременността за пръв път усетих как изобщо не мога да контролирам нещата. Всичко се случваше независимо от мен- дори когато се опитвах да се намеся, като примерно ядях повече, за да ми порасне корема (тъй като всички твърдяха, че ми бил малък), това се оказваше напълно ненужно и безрезултатно. Нито бебето, нито коремът ми пораснаха повече. Даже в месеците, когато ядях по- малко, бебчо растеше повече! За сметка на това се сдобих с по- пораснали от необходимото бедра и ханш. За мой ужас (а не радост- това означава, че хората са ме възприемали като дебела по принцип) никой не забеляза и всички се убиха да ми повтарят как изобщо не съм напълняла!

За моя радост имах прекрасна лека бременност. Работих, пътувах, летях, плувах, учих, дипломирах се, омъжих се, кумувах сякаш животът ми изобщо не се беше променил. Това донякъде създаде грешната представа, че след като е толкова просто да се справиш с бременността, значи и с раждането ще е така. Това се подсили и от мненията на някои мои приятелки и познати, че раждането не боляло и, изобщо, не е страшно. Разбира се, коремът ми беше малък, значи и бебето е малко и ще родя „без проблем”. Така бях неприятно изненадана за втори път.

В деня преди раждането бях ходила в АГ-то, за да слушат тоновете на бебето. Оказа се, че не са много добри и заедно с доктора решихме да отида в болницата, където родих, за да уговоря час за индукция на следващия ден. На графиката се виждаше също, че имам контракции на всеки 5 минути. По това време не изпитвах болка... Всъщност чувствах нещо, но съвсем слабо, по- слабо дори от менструални болки. Бях ужасно нетърпелива вече. Докторът каза, че може всеки момент да почна да раждам, но какво и кога ще отключи процеса... Божа работа! На път към вкъщи минах и през църквата. Помолих се детето ми да се роди по Божията воля, а не да бъде „изтикано” от някакви системи... Уговорих си час за индуциране на раждането на другия ден сутринта, в 8:30. Предупредиха ме да не ям и пия нищо, защото иначе ще го повърна. Прибрахме се с Нанко вкъщи. Нещата никак не се бяха променили. Болката не се засилваше и дори имах чувството, че ако спра да мисля за нея, дори нямаше да я усетя. Бях се съсредоточила изцяло в това да проследявам дали ме боли или не,дали се засилва или не, не исках да „изпусна” момента и болката да отмине. В 10 часа Нанко си легна, а аз (отново опитвайки се да контролирам нещата) продължих да се съсредоточавам и да се моля някак си процесът да започне спонтанно. Реших да започна да си записвам интервалите в които се появяваше „усещането” (твърде невзрачно, за да се нарече „болка”). Беше точно на 5 минути. Тъй като наистина беше много слабо и ме беше страх, че ще изчезне, продължих с проследяването до към полунощ. Не знаех какво да правя- да отивам ли в болницата или не. Имах уговорен час само след няколко часа, не исках да прибързвам. Още повече, че всички твърдяха, че много боли и няма как да не разбера, ако раждането почва, а мен никак не ме болеше. В същото време желаех да родя повече от всичко на света... Обадих се на майка ми, после в болницата. Събудих и Нанко и попитах и него какво да правя. Той заяви, „А бе я си легни и се наспи! Нали утре сме се уговорили за 8:30.” Това ме убеди окончателно- пооправих си багажа, събудих Нанко напълно и викнахме такси. Добре, че тръгнахме рано. Имах чувството, че попълването на документите за приемането отнеха векове... После и клизма... Докато стигнах до предродилна зала болките станаха доста осезаеми и бяха все така на 5 минути. През първия половин час слушаха тоновете на бебето. Трябваше да съм легнала по гръб, но това ми костваше все повече усилия, понеже контракциите се засилиха още повече. След известно време дойдоха да проверят какво ми е разкритието. Мислех, че ще е поне 7-8 см. Болеше ме наистина адски силно. Всъщност сантиметрите бяха само 3! Ужас! Около 2 часа сутринта започна агонията. Контракциите ставаха все по- силни и непоносими. Молех Нанко да ми помага да ставам- мислех, че това ще ми помогне. Но така само се засилваше болката. Леженето също не помагаше. Просто имах чувството, че ще полудея- нито че ще умра, нито че ще припадна- просто щях да откача! Ситуацията беше допълнително влошена и от факта, че бях с огромен и тежък корем (макар на околните да им се струваше малък). Бях трудно подвижна и неуспешните ми опити да отреагирам на контракциите засилваха агонията ми. Често ходех в банята. Пробвах дори да се поливам с топла вода, но когато дойдеше контракцията (всеки следващ път по- силна и по- дълготрайна), просто се свличах от болка... идеше ми да изчезна, да бръкна в корема си и да изтръгна тези ужасни органи, които така ме измъчваха... през цялото време ме преследваше мисълта „как го търпят това другите хора... как са го изтърпели бабите ми???????” Винаги съм смятала, че съм по- твърда от тях! Беше толкова ужасно (вече не използвам думата „болка”, понеже е твърде жалка, за да дефинира това, което изпитвах), че в онзи момент бях готова да си призная, че съм най- слабия, най- кекавия човечец на света, само да свърши всичко! Не можех да се сетя за една разумна причина да не ми сложат упойка... (а хората, които ме познават, знаят колко важно е за мен всичко да бъде възможно най- натурално и в хармония с природата) Все пак, вярна на принципите си, преди да поискам упойка исках да видя дали пък не мога да се справя и без нея. След първоначалното стъписване и отчаяние, реших да пробвам да приложа похвати, които са ми помагали да се справя с трудности в миналото. Оказа се, че до някаква степен, доста по- лесно понасях всичко, ако се опитам да се успокоя, като дишам много дълбоко по време на контракция, и мисля за нещо лесно- броене на числата от 1 до 10 (макар че след 3-4 вече губех представа за всичко, обърквах бройката... но за по- лесно нещо от числа не се сетих). Освен това числата ми помагаха да измервам времето до края на контракцията. Като знам, че има край и той наближава, някак си се поуспокоявам. Тази техника ми помогна доста за известно време. Колкото повече овладявах техниката за успокояване, толкова повече се усилваше и удължаваше болката (затова смятам, че тази техника трябва да се овладее предварително, както и техниката на напъването), докато в един момент интервалите на контракция и отпускане почнаха да се сливат... Най- накрая, след около 4- 5 часа от постъпването ми, на поредната проверка за разкритие, бях решила, че повече не мога да търпя и ще поискам упойка! Всъщност под „търпя” трябва да се разбира „преживявам някак си, незнайно как, удивително дори за мен...”, тъй като тази дума предполага твърде много активност... а реално болката ме беше подчинила напълно! Понякога се чудя защо има жени, които продължават да заблуждават нераждалите, че от нагласата зависи дали изпитваме болка при раждане. Аз си мечтаех за раждането толкова много. Исках да го усетя в пълната му сила, желаех и очаквах болката с нетърпение. Исках болката да ме научи на това какво е да станеш майка, жена, да изпълниш функцията си в природата, да намериш своята същност. Това, което ме връхлетя обаче, беше напълно неочаквано... Знаех, че ще боли... но това, което ми се случи беше абсолютно неизмеримо с предишен опит. Никога дори не бях подозирала, че може да съществува такова „нещо”. Беше толкова могъщо, силно, безкомпромисно... Плашещо... Наистина се изплаших доста и това най- вероятно влоши нещата. Точно тогава обаче, ми съобщиха една от най- радостните вести- 8-9 см! Скоро ще се местя в родилна зала и най- накрая всичко ще свърши! Преди това обаче, следваше най- трудната част. Трябваше точно в момента, когато тялото ми агонизираше най- много, да напъна с всички сили (имам предвид наистина всички сили) и то доста продължително. И след това се почна големия зор- напъване до пръсване! След първите два опита вече не усещах болка, а само огромно напрежение в мястото, от където Ники трябваше да излезе. В този момент най- окуражаващите думи за мен не бяха „Искаш ли да родиш здраво бебе”, а „Ако напънеш два пъти много силно, бебето ще излезе.” При мисълта за края впрегнах абсолютно всичките си сили. Според Нанко от напъване лицето ми ставало лилаво и всички вени изпъквали. Винаги съм си мислела, че точно с изгонването на плода проблеми няма да имам, тъй като съм правила стотици коремни преси на ден, имам жълт колан по карате, плувам отлично и с часове, бродила съм из Рила и Пирин с 20 кг (мерена на кантар, а не просто на око) раница, занимавам се с тае бо и йога... накратко I am the man! Само дето Ники не излезе, докато докторът не натисна корема ми! В 6:45 сутринта. Добре, че не си легнах да се наспя и да изчакам уговорката в 8:30!

Сложиха малкото ревящо човече на корема ми и то веднага се успокои. Беше едно такова лилаво и олигавено... На него също не му е било лесно.

Дойде момент за отдих и равносметка. Мислех, че раждането е нещо просто, тъй като е естествено. Мислех, че ще мога да родя и сама, вкъщи, стига да слушам тялото си, усещанията и да ги следвам. Просто не исках лекарите да ми попречат да изживея раждането съвсем натурално, без медикаменти, сливайки се напълно с природата, откривайки своята женска същност! Всъщност се оказа, че раждането е процес, по време на който трябваше да правя хиляди неща въпреки себе си и наистина имах нужда от помощ. Болката беше толкова силна и подчиняваща, че изобщо не чувствах, че мога да контролирам процеса. Изобщо не чувствах, че мога дори да понеса всичко, което ми се случваше. Винаги съм вярвала, че при такава болка отдавна да съм припаднала или умряла! През цялото време не можех да повярвам, че преживявам всичко това.

Остана въпросът защо нещо така естествено причинява такова страдание и как се е запазило човечеството толкова години? Дали винаги жените ги е боляло толкова или е имало време, когато болката е била поносима? Дали сме изгубили напълно връзката с природата? Дали съм била прекалено самонадеяна?

Смятам, че трябва да има специални курсове за подготовка за момента на раждане, когато искаме то да е натурално. Но учителите да бъдат искрени! Да се разкрива всичко- целия ужас, страдание, кръв. Само така жената ще се чувства подготвена в момента на раждането, а не преди това. Лично аз бих оценила подобна искреност. Честно казано, след моето раждане, се чувствах излъгана и заради грешните ми, илюзорни представи, не можах да оценя момента и да го преживея съзнателно, както ми се искаше.

Но раждането не беше единствената изненада за мен. Изведнъж започнах да разбирам, че вече не владея тялото си и дори чувствата си. Те бяха подчинени на онова малко лилаво човече. На втория ден след раждането ме обхвана невероятна еуфория! Бях родила най- красивото, най- прекрасното дете на целия свят! То е толкова мило и сладко, всяко негово движение е вълнуващо, всяка черта- съвършена! Докато мислех всичко това, изведнъж млякото започна да тече от гърдите ми. Така се получаваше и когато заплачеше. И всичко се случваше без да искам, без капчица контрол от моя страна. Сякаш тайна машина се беше вселила в мен и програмираше тялото и мозъка ми. Механизмът съхраняващ живота. Странно е да се чувстваш част от нещо толкова древно, прецизно, едновременно сложно и просто, могъщо, обединяващо, съвършено... при това с всичките си слабости, странности, страхове, колебания...

Вече гледам с други очи на бабите ми, на майка ми, на всички майки.

Майчинството се оказва нещо наистина уникално и ново за мен. Преживяване, в което водещият е природата. Никога не се оставям да ме водят (затова и не мога да танцувам- все искам аз да водя :-)), но в този случай това се налага. Като истински изследовател обаче, се уча да приемам предизвикателството и с нетърпение чакам всяко следващо откритие в този променен свят. Когато човек е истински отворен към света, светът също се отваря към него. Има толкова много прекрасни неща, които може да ни се случат. Просто трябва да ги допуснем. Не да си пожелаваме какво искаме, а да оставим живота да ни изненада. Защото в света има толкова много неща, за които дори не подозираме и следователно няма как да си пожелаем...

вторник, 1 април 2008 г.

Нова сбъдната мечта!

В събота, 29 март, се сбъдна поредната ми мечта- да засадя поне едно дърво в живота си. При това не само се сбъдна, ами се умножи по доста :) Заедно с Нанко участвахме в залесяване организирано от За да остане природа (www.forthenature.org) край с. Дълбоки. Не съм си представяла, че може да ми достави такова удоволствие! Времето беше превъзходно, доброволците бяха все млади ентусиасти, които даваха всичко от себе си, въздухът беше наелектризиран от съзидателна енергия.

Всичко това обаче, нямаше да бъде възможно за нас без подкрепата на татко. Той ни закара с колата и наглеждаше Ники, докато ние засаждахме. На Ники също му се отрази доста добре. През целия ден- от около 8 сутринта, до към 4 следобед той се събуди само два пъти, за да яде. През останалото време сънуваше сладко в количката, полъхван от свежия вятър...

Много ми се искаше да остана поне до 18 часа и да засадя възможно най- много дръвчета, тъй като не можехме да се включим и в неделя. Само дето рано рано силите ни напуснаха и трябваше да си тръгнем по- рано. На следващия ден бях с мускулна треска (аспиринът спаси Нанко), но и много щастлива.

Дано и тази събота не вали, за да идем пак :)


Ето и едно slideshow-це от мероприятието :-)