петък, 12 декември 2008 г.

Не на спама!

Единственият начин да не сте получавали съобщения от сорта:

"Бла-бла-бла - страхотно стихотворение или мантра - предай на 3547368746354 души до 5 секунди, иначе най-голямото нещастие ще ти се сучи. А ако го предадеш ще си най-обичан и честит!"

Лично аз колко пъти съм се връзвала на това, горното. И макар, че разпращах ли, разпращах като луда, това не спаси баба ми. Лека й пръст!

или

"Не приемайте съобщения от 'jhfeaerkgfa', това е вирус, който ще унищожи компютъра ви."

или

"Бла-бла-бла предай нататък, защото скайп затваря врати... ще ви се изтрие акаунта... ще ви се изтрият контактите..."

Никога не предавам, вече години наред, а акаунтът си ми е здрав и читав!

и т.н. и т.н. Все един и същи СПАМ!

... е просто да сте от друга, по-добра планета!

Разбира се, той направо завладява света, защото удря право в десятката - хорската суета. "Суетата, любимият ми грях", казал дяволът :-)
И какво ще стане като всички сложим (х) пред името си в памет на нелепо загинал студент? Предполагам за този случай става въпрос, макар, че в единия вариант на спама, получих съобщението с 'ученик'!!! Може би спамърът не е бил съвсем наясно за какво тъжи!
Да, насилието по света е нещо ужасно, толкова ужасно, че дори не смея да пиша за това, за мислите си по този въпрос. Тоест пиша, но не смея да публикувам. Защото всяко изказано нещо е мантра. Не му трябва на света и моят страх, ужас, потрес, опит да разбера... Бих се присъединила към шествието в София, ако бях там. Бих носила лентичка, бих запалила свещ. Но тези хиксчета в Скайп... моля ви, само на мен ли ми се вижда нелепо? Как ще станем по-добри с (Х) или [x]??? Какво ще променим, кой ще види протеста ни? Ами какво да правят хората без скайп, компютър или интернет? Да си сменят името по паспорт???

Всичко това е просто един начин да сме ужасно пасивни и същевременно да вярваме, че правим нещо. Да се радваме, колко сме добри, щото имаме (х). Суета!

Нека спрем спама! Аз лично поемам отговорността "най-лошото нещо да ми се случи"...

Моля, който прочете това, да НЕ го разпраща на 576969 човека до 39 минути и 15 секунди :-)))

ПП
Много се чудех дали да публикувам това, защото не искам да обидя хора, които обичам, уважавам и за които знам, че са наистина дейни, добри и искат да променят нещо в света. На всички тях искам да кажа, че ги обичам!

Освен това блогът ми е широко неизвестен и вероятността някой да прочете това е съвсем малка. Също така това е моят онлайн дневник и имам право да си пиша каквото си искам! Поне ще ми олекне, защото наистина много се дразня.

петък, 28 ноември 2008 г.

Yes, yes, yes, yes!!!!!!

Най-накрая, за пръв път в живота си, се чувствам добра майка! Yes, yes, yes, yes!!! И ний сме дали нещо на света!!!!

Току що в "Часът на мама" чух да препоръчват техники за хранене, които сама си бях измислила и прилагам от известно време. Става въпрос за храненето с две лъжици - едната за мен (с която храня Ники), другата за Ники - да си бърка в чинийката или купичката и да се опитва да яде сам. Често храни и мен :-)))

Също казаха, че след 1 годинка е добре детето да се храни с храната на възрастните, разбира се, ако е здравословна. Това също го прилагам, откакто Ники навърши годинка!!! Просто готвя с по-малко сол... и по-често :-)))

Храним се заедно на масата...

Въобще... много съм щастлива! Най-накрая и аз съм добра майка!!!!

Picasa 3!!!


Който не си е даунлоуднал Picasa 3 все още, голяма грешка е ненаправил :-) Вижте само какви страхотни колажи си измайсторих със снимките от морето на тази чудна безплатна програма!

Стават само за 2-3 минути и имат опции за автоматично нареждане, задаване на централна картинка - при това само с влачене, а не със сложни команди. Има и бутон shuffle, с който пре-разхвърляте снимките.



Можете също да си ги връткате, накъдето си искате, и да им сменяте размерите, както си искате. Това става пак на място, пак само с влачене и не със сложни команди или 986495496361 копчета от 567697 падащи менюта, където докато си намериш функцията и си забравИл какво си правИл :-)))

Могат също да се сет-нат директно като тапет на компа или да се запазят като плакат, който после да се принтне. Може да се добавят различни ефекти - замъгляване (с възможност за настройване на степента и обхвата), промени на цветовете - чернобяло, степени на цветното, оттенъци, "интензитети" :-))) и много други. Може да добавяте и текст, ама съвсем свободно - излиза съобщение: "Кликнете където и да е, за да създадете текст"! Текстът може да се форматира.

Сигурно има и още, но аз си имам и друга работа, освен да се кефя на софтуер ;-) А още колко има да ви зарибявам...

 
Posted by Picasa

За малко да забравя! А защо изобщо Пикаса? Ами защото това е най-куул технологията за качване на снимки в уеб пространството! Изключително лесно (програмата сама намира картинките), много бързо (само маркирам и натискам ъплоуд, без да се логвам онлайн), мога да създавам нови албуми или да добавям снимки към стари. Дори клипове се качват изумително лесно. Разбира се, нещата се съхраняват в гуугъл архив онлайн, което също е огромен плюс за мен :-)
Posted by Picasa

понеделник, 24 ноември 2008 г.

Хапче за сън

Не знам за кой път вече се убеждавам в невероятната сила на бароковата музика - приспива бебета отведнъж! Днес едва си сдържах смеха докато гледах Ники да се бори с действието на вълшебната музика. Смее се, бърка ми в очите, но в същото време очите му се затварят :-))))

вторник, 18 ноември 2008 г.

Луд умора няма

...или свободният умора няма.

Днес се замислих защо синът ми не се изморява при положение, че всяка нощ изнася рок концерти, от онези най-хард версиите, за изпълнителите на които моят приятел Любо казва, че се нуждаят от сироп за кашлица.

Накрая отговорът ме удари като мълния! Защото не прави нищо срещу волята си. Прави само онова, което иска и по колкото иска. И така действията го зареждат с енергия, вместо да му я отнемат.

сряда, 12 ноември 2008 г.

събота, 18 октомври 2008 г.

вторник, 14 октомври 2008 г.

Проклятието на колата?

Във фаталния 13-ти епизод от 11-ти сезон на американския Сървайвър има една една реплика, която ме накара да се замисля - проклятието на колата. Става въпрос, че никой от спечелилите колата в първите 10 (дори 11) сезона на риалити предаването не е печелил играта! Суеверните го наричали "проклятието на колата". Разбира се, в единайсти сезон случката се повтаря.

Подобно суеверие има и в "Шеметна надпревара" за "забавянето" или "yield" - it backfires или просто ти се връща! Това пък е възможност за участниците в играта да забавят някой от следващите отбори с половин час. В игра като "Шеметна надпревара" това е доста изнервящо! Но в сезоните, които съм превеждала, използването на този похват наистина се връща. Тези, които забавят отпадат доста скоро от играта, а забавените просперират и дори понякога печелят състезанието!

Това също много ми напомня на известното "Когато печелиш, не знаеш какво губиш и когато губиш, не знаеш какво печелиш".

Дали в живота наистина има винаги две страни? И дали всеки има заложени някакви победи и звездни мигове и ако пропуснем един, следващият може да е дори по-зашеметяващ? Дали трябва да се вкопчваме във всяка възможност, да сме винаги нащрек, или е по-добре да се отпуснем, да живеем според нуждите си и да вярваме, че щастието няма как да ни отмине?

Животът винаги ни дава знаци. В тях се крият много отговори. Но как да разпознаем знаците, когато почти всичко може да ни говори, ако сме на правилната вълна. Но ако не сме, колкото и да сме внимателни, ще пропуснем кодираното съобщение или просто ще го подминем, без да го разберем. В крайна сметка, когато си тръгнал в правилната посока и една ябълка да ти падне на главата, ще измислиш теорията за земното притегляне. На моята и сто да паднат, пак ще се чудя под кое дърво да отида, за да спре да ме боли главата :-)

Значи да променя горното твърдение: "Когато пропуснеш някоя вълна, не знаеш на каква ще налетиш и обратно, когато налетиш на хубава вълна, не знаеш коя пропускаш".

От всичко дотук човек като мен, който много държи да не се прекара, е направо хвърлен в отчаяние. Ами то излиза, че човек винаги е прекаран и винаги печели.

вторник, 7 октомври 2008 г.

БТВ репортерите, "На учителя с любов"

Оттук можете да видите онлайн двете предавания "На учителя с любов" на репортера Стоян Георгиев и оператора Валентин Николов.

Най-накрая някой да се сети за проблемите в българското училище и да се престраши да погледне нещата в дълбочина, а не само да кани разярени от учителската стачка родители! Похвална е саможертвата на журналиста от БТВ Стоян Георгиев! Макар че за един месец не може да се добие напълно ясна представа за положението.

Първо, когато "не си оттук и си за малко" съвсем не е същото като да знаеш, че това е животът ти.

Второ, за един месец работа този начинаещ учител съвсем не е изпитал всички "екстри" в професията - организиране, подготовка и проверка на олимпиади, конкурсни изпити и други подобни състезания. Те се провеждат в събота и неделя, а организацията и проверката, извън редовните часове, но задължително на работното място и не вкъщи. Разбира се, учителите не получават никакво допълнително възнаграждение за тази си допълнителна работа (всъщност тя дори не се води допълнителна) и са длъжни да нямат личен живот и да могат винаги да са налице в "почивните дни".

Също така временният колега-журналист не е успял да вкуси от сладостта на безумната бумащина, която минава през ръцете на всеки класен ръководител.

Не е имал и уникалното удоволствие да иде на почивка за сметка на учениците - тоест с тях! Тук задължително вмъквам и една скоба, защото съм сигурна, че ще има хора, които няма да разберат намека. Вие, неразбралите, помислете си с каква радост се отървавате от децата си за някой уикенд, за да си починете, а те са само 2, 3, 4... Представете си сега с какъв "кеф" отива да си "почива" даскалът с 20-30 наведнъж, след като цяла година си е мечтал да си почине от тях! Не пропускам също да спомена, че организацията на екскурзиите също се прави от учителите (нещо, за което бихте си платили, ако бяхте отишли във всяка туристическа агенция, но нали тук говорим за даскали...), отново извън работно време, но за сметка на това, на техни разноски (телефонни разговори, пътувания, свързани с организацията, и т.н.)! Учителите не ползват командировъчни, но пък носят огромна отговорност...

Да, има и готини деца (като моите ученици), но, както виждате в материала, не всички са такива. Пък дори и с готини деца, пак не бих нарекла ученическата екскурзия "почивка". Просто, когато децата са свестни, се чувстваш морално удовлетворен и от тази гледна точка, си струва.

А ако репортерът беше и класен ръководител, след малко повече от месец, щеше да усети и друга страхотна тръпка - родителския тормоз. Не всички родители са такива, но и малкото, които го правят, са достатъчно. Смятат те за спешно отделение и звънят за всякакви щуротии, по всяко време на денонощието, седем дни в седмицата. И винаги трябва да си усмихнат и любезен! И отново да нямаш личен живот...

Но няма какво да се сърдим на хората за тяхното отношение. Те не знаят. Също както аз не знам какво им е на шофьорите или строителните работници, или на инженерите, или на счетоводителите, или на продавачите... Чувала съм какви ли не безумни коментари от доста интелигентни хора (които обаче хабер си нямат за какво става въпрос), дори от приятели, дори майка ми възкликна веднъж: "Ама Ани, никога не съм предполагала, че учителите работят толкова много!" (тя също си мислеше, че учителството е лесна работа, а баща ми смяташе, че не ми стига времето и седя по нощите, защото не съм организирана...) Винаги досега обвинявах журналистите и правителството за наложеното отношение. За първи път съм опровергана от журналист. Това е една слаба светлинка в тунела, но е все пак някаква надежда. Дано пък повлече крак...

И ето една много добра статия на човек, когото много уважавам, Яна Шишкова - ТУК.

събота, 4 октомври 2008 г.

Да живее blogger!

Представям ви още една кефеща черта на blogger - възможността да добавя yahoo pingbox. Това е едно приспособление, което ще намерите в първата колонка вдясно, най-отдолу. Представлява директен чат с мен, когато съм онлайн. Дали съм онлайн ще видите на самото приспособление, то ще си пише :) Не е необходима никаква регистрация или инсталация. Дори може да не си пишете и името! Но тъй като на анонимки не вярвам, предпочитам да си го напишете :) Можете дори да си запазите настройките с ваше име-nick и това да си е вашата връзка с мен (ако нямате друга), без да се регистрирате където и да е и без да сваляте и инсталирате каквото и да е! На мен също ми е супер удобно, защото съобщенията пристигат директно в любимия ми yahoo messenger и не се налага да правя 9792374237-та регистрация в пореден сайт (като при meebo, например, който е подобна функция в безплатната версия на wordpress, но много по-неудобна за тази си цел).
Много яко, нали?
Ще чакам да си бъбрим :) Особено с тези, с които иначе не съм свързана поради ред причини :)

ПП Май, за да няма проблеми, се иска последна версия на adobe flash player за браузъра. Ако го нямате инсталиран, може да показва фалшиво, че съм офлайн. Инсталацията е безплатна, така че ъпгрейдвайте на воля :))))

ППП А, да! И още нещо - разговорите чрез yahoo pingbox са напълно лични! Само двамата участници в разговора виждат за какво се говори и че изобщо се говори :)

петък, 3 октомври 2008 г.

Най-нежното нещо

И като съм се развихрила на тема клипчета, ето и още едно, в подкрепа на кърменето. Нанко направо не можа да повярва, че е снимано в България, толкова е добро! А ето и още малко информация за клипа ТУК.

четвъртък, 2 октомври 2008 г.

сряда, 1 октомври 2008 г.

Ех, мореееее

Я да пусна и малко снимки от морето, преди да пиша как е с бебе по пътищата и горите :-) че май най- е трудно с бебе да драснеш някой ред :-))) И имайте предвид, че това съвсем не са всички снимки, но постепенно ще попълвам албума. Промените ще бъдат в този същия албум, а не в нов пост. :-)

А ето и едно сладко клипче на Ники още от месец август :)

петък, 15 август 2008 г.

Снимки от Триглав

Засега пускам само слайдшоу със снимки от Триглав, а по-късно ще споделя и впечатления как е с бебе на балкан ;-)

четвъртък, 14 август 2008 г.

Добър лекар?

Доста често, когато се заговори за добър лекар, мненията започват да клонят към това "на мен не ми трябва човек, който да ми прави мили очи, а добър специалист". Повечето от хората, които го твърдят, хабер си нямат какво включва професионализмът в сфера, която им е напълно чужда. Демек, те самите не са медици. Но дори и да бяха, как могат да преценят професионализма на някого, когато той е специализирал в различна област. За да знаеш дали разбира, трябва самият ти да разбираш, което пък обезсмисля търсенето на помощ отвън. ...Е, освен ако не се налага да те оперират или нещо подобно :-)
За пореден път бях разочарована от лекар, но тъжната истина е, че не знам с кого да я сменя. То малко като в политиката стана! Ако се допитам до чуждото мнение, може да бъда тласната към друг специалист, от когото да не съм доволна, защото не ми прави мили очи.
Ами да, милите очи са важни за мен! Това е може би една от най-важните черти на един лекар (или какъвто и да е обслужващ). В никакъв случай не искам да кажа, че ми харесва неискреното и прекалено "мазно" поведение, но определено търся позитивизъм, отзивчивост, култура в отношенията и НАЙ-ВАЖНОТО - НЕ на назидателния тон!
За пореден път се връщам вкъщи почти разплакана след консултация с личната лекарка на сина ми. Ами тази жена как не намери една добра дума да каже! Всеки път, откакто Ники се е родил, вече девет месеца, тя ни намира (на мен и мъжа ми) някакви кусури. Според нея никога не я слушаме какво говори и винаги постъпваме грешно. Само как не сме съсипали детето си... но и това скоро ще стане! След разговор с нея, се обременявам с огромно чувство за вина, без да имам и най-малка представа какво трябва КОНКРЕТНО да направя, за да поправя нещата и светът ми се вижда черен! Изведнъж, моето прекрасно, здраво, щастливо и енергично дете, започва да ми се вижда измъчено и изтерзано, линеещо, заради некомпетентността и липсата на всякакви грижи и любов от страна на майката. Опитвам с къртовски усилия да променя това в продължение на няколко дни, но уви, се провалям. В главата ми всичко е хаотично, понеже не получавам конкретни съвети, чувствам се неуверена в новите стъпки. Синът ми не ги приема добре. Вместо да разцъфне под новите грижи, той е нервен и плаче. Накрая умората ме събаря и аз отново се поддавам на желанията на детето, "дано знае какво прави". Но в съзнанието ми все още стои клеймото "лоша майка". Стара я се, вътрешно се измъчвам, че не мога да угодя на ... лекарката. Всеки път очаквам, че най-сетне и аз мога да се нарека добра и грижовна майка и всеки път - напразно! Грешките се менят, съветите й са различни, важните неща - също. Един път уж правя всичко като по книга, "точно както трябва", а на следващия се окаже, че всичко тотално съм объркала и изобщо къде са ми били ушите. Реших да слушам внимателно и да попитам за конкретни съвети, които да си запиша, за да не забравя. Е да, ама нищо не можах да запиша. Съветите й бяха пълен хаос. Измъчвам се, защото по природа съм много изпълнителна, изпипвам нещата до последния детайл. Винаги са ми се възхищавали как изпълнявам указанията до най-малката подробност. Тук обаче, се провалям... многократно! А може би причината е и в другия, не само в мен? Но как? Тя има 30 години опит!
Понякога имам чувството, че за нея не е важно Ники да е добре, а да се знае ясно колко добър специалист е тя, но как ние никога не я слушаме и колко сме некадърни.
Свекърва ми, с която иначе не винаги се разбираме, каза веднъж нещо много умно: "Едно време, като е нямало теглилки и мерилки, как сме пораснали." Или както Толстой мисля беше го казал (не цитирам точно) "но въпреки лекарите, той оцеля".
Самите лекари не винаги знаят какво може да се направи в даден случай. Медицината не е вездесъща, така че и най-прекрасните специалисти на света не винаги имат отговорите. Всъщност винаги съм се възхищавала много повече на хора, които имат доблестта да признаят "не знам достатъчно" и може да е парадоксално, но на тях вярвам и се доверявам повече. Познавам истинския опит именно с това, че няма твърдото убеждение кое е вярно и кое - не. Светът е пъстър и многолик и има хиляди верни отговора. Че то една задача като решаваш има няколко верни решения, какво остава за живота, пълен с ирационалности! Жена, която медицински доказано, не може да има деца, забременява. Деца, с имунитет срещу СПИН, болни, самоизлекували се от рак... любовта, отчаянието, вярата, самият живот, бременността, раждането, смъртта...
В тази несигурна специалност здравеопазването, добрият специалист е този, който може да вдъхне кураж на пациента. Защото силата на духа прави чудеса - дори медицински доказано! Това са моите "мили очи", които търся в лекаря. Не обичам да ме назидават, да ме подценяват и обиждат. Да, не съм лекар, не съм чела и учила достатъчно, нямам 100-годишен опит, но съм интелигентно човешко същество. Искам да знам какво става с мен, какво мога да променя, какво предлага медицината, какви са плюсовете и минусите. Тази информация е важна за МЕН, за да съм по-уверена, за да спра страховете си или да ги осмисля и обуздая, а не за да се опитам да "взема хляба" на специалиста. То това си е невъзможно, спокойно, специалисти!
А защо всички така настръхват, като чуят, че съм прочела нещо в интернет? От какво се страхуват? Нали са специалисти, би трябвало да са уверени. Освен това защо априори ме взимат за идиот, който няма никаква критична преценка и не знае къде да търси достоверна информация? Честно казано, в интернет може да има и доста плява, но има и доста по-научно обосновани и критични мнения относно различни въпроси, които съвсем тенденциозно се разглеждат по манипулативен начин при жива среща със "специалисти" (слагам кавички, защото за мен е осквернение за термина да се използва за човек, който злоупотребява с положението си, макар хората, за които говоря, да са наистина дипломирани специалисти в своята сфера).
Тук искам да вмъкна и мисли за


Избор на родилен дом и лекар, следящ бременността,

които отдавна ме глождеха. Една основна причина за "гложденето" беше, че едва ли не съм заклеймена като лигла, щом съм родила в частната болница, в която не се предлага нищо по-различно от държавната, освен усмихнато и любезно отношение и добра храна - глезотии. Тук веднага ще вмъкна цитат от "Книга за кърменето", призната дори от НЕлиглите, родили, без да плащат.
Ако акушерките и детските сестри осъзнаят решаващото си влияние върху успеха на кърменето, вероятно ще положат повече старания да окуражават младите майки, да им вдъхнат вътрешно спокойствие и сигурност.
(1999, стр. 40)

Кои са "най-добрите условия за майката, желаеща да кърми"? Ето как ги описва Шийла Кицингер в книгата си "Раждането":

"Благоприятните обстоятелства, от които се нуждае една млада майка, за да се научи да кърми, съответстват най-вече на онези условия, които като цяло се смятат благоприятни за осъществяване на сексуалния любовен акт: удобно, топло легло, несмущаваност от нищо, спокойна атмосфера и чувството за безвремие. ..."
(1999, стр. 99)

Много ми е интересно как ще се отпуснеш на място, където ти викат, защото си нацапала чаршафа на леглото си с кръв, след като си родила! Но да, независимо от предписанията, за да не съм лигла, от мен се изисква да мога в момент, когато съм под въздействие на купища хормони и мога да се разплача за най-малкото нещо, да стисна юмруци, да ударя по масата и да отстоявам мнението си. След това отивам "да правя секс". Явно съм голяма лигла, защото това никак не ме възбужда :-)

Не че в частната болница няма какво още да се желае, но там поне желанията ми имаха значение и не ми се налагаше да се боря с никого. Атмосферата беше наистина много приятна и отпускаща. Имах чувството, че съм сред приятели. Кърмя от първия ден!

Във форума на БГ-мамма, едно момиче нападна любимия ми гинеколог, защото наистина бил позитивен, но нищо не разбирал. Вярно, същото момиче, малко по-рано го беше препоръчала, била много доволна... Да се чудиш на кое да вярваш!
Според мен, особено при следене на бременност, НАЙ-ВАЖНОТО е отношението! В крайна сметка работата на лекаря в този случай е само да проследи един естествен процес, който и без неговата намеса ще протече. Тъй като този процес е скрит, много са притесненията. А притесненията водят доста често до лоши последици. Всяка бременна знае колко емоционално преживяване е този период! За да запази разсъдъка си и да е спокойна докрай, трябва да има подкрепата, А НЕ ЗНАНИЯТА, на своя лекар.
Повечето специалисти обичат да си "връзват гащите" като прогнозират знайни и незнайни фатални вероятности, за да не би ако се случат да ги обвиним, че те не са знаели, не са ни предупредили, че са некомпетентни... Не ми трябват такива! Отлично знам, че фаталният край винаги може да се случи и НИКОЙ на този свят не може да гарантира светлото бъдеще. Но добрият, според мен, специалист е човекът, който ще поеме отговорността, знаейки за вероятностите, да ме успокои, че всичко ще бъде наред, след като вижда, че поне на този етап всичко е нормално и най-вероятно, на базата на по-богатия си опит, както се случва все пак по-често, моята бременност ще има щастлив край. С по-малко думи: отнема моето напрежение, а не ми прехвърля своето! Вдъхва ми увереност и самочувствие, без да се страхува, че това ще го принизи.
В крайна сметка, специалист, който се страхува от мнението и въпросите на един пълен лаик като мен, дали е наистина уверен в себе си? Дали пък е такъв специалист, щом проявява такава слабост? Все пак знанието би трябвало да е сила.
Един от основните похвати за контролиране е дезинформацията, а контролът се търси главно от страхливите и слабите.
Спирам тук, защото много се разпрострях и тръгнах в различна посока от първоначално поетата. Като ми се дървено-философства пак, ще продължа :-)

четвъртък, 7 август 2008 г.

Не пазарувайте в Практис!

Силно съм разочарована от този магазин. Бях с много високи очаквания и когато решихме, че ще слагаме масивен паркет в стаята на Ники, реших да проверим какво предлагат те. Днес отидохме с татко и ето какво се случи: 100 часа се въртях пред паркетите, за които нямаше никаква информация - нито вид, нито цена, нищо. Няколко пъти попитах някакъв Венци (понеже не беше ангажиран с клиент) дали може да ми обърне внимание, а той все казваше да изчакам колежките, той не можел. В един момент попитах едната колежка, а тя викна въпросния Венци. Той дойде, но сърдит, че съм му развалила рахата, строснато ми изреди цените на някои паркети, без никаква друга информация, без да ми обясни кой паркет какъв е и колко допълнителна работа ще изисква (лакиране, лепене и т.н.). Бях доста смутена, защото ситуацията беше неловка, все пак ме обслужваше човек, който преди секунди ми заяви, че не може да ме обслужи. Забравих си въпросите (нещо по принцип необичайно за мен) и той си продължи с важните задачи. След малко се сетих за един въпрос и го догоних. "А колко струва монтажът?", попитах аз. "12 лева на квадрат." беше отговорът (ама май имаше и стотинки). Малко ми се видя измислена история, той не провери нито една цена и според мен доста си измисляше. В крайна сметка имаше екзотичен масивен паркет, лакиран, в който се включваше доставка и монтаж, само за 43-44 лева на квадрат (а не беше на промоция, това си беше редовна цена!!!). Ако направя сметка за трето-четвърто класен масивен паркет (не знам какъв, нали не ми обясниха, но за качеството прецених по вида), нелакиран, с големи пукнатини, 25 лева на квадрат за паркета + 12 лева на квадрат за монтажа + около 5 лева (грубо) на квадрат за лак.... то какво се получава? Май излиза по-изгодно да си сложа екзотична настилка. Но и това не се знае със сигурност, защото табелката с цената и информацията за екзотичния паркет се търкаляше по пода. Може и стара да е била. Но как да знам като тези, които би трябвало да ме информират явно днес не са били на кеф!
Искам само да уточня, че аз съвсем любезно, без да викам, попитах няколко пъти кой друг би могъл да ми даде информация. Оказа се, че НИКОЙ! В целия магазин не може да се намери човек, който да обслужи клиент! Има само две колежки...

понеделник, 7 юли 2008 г.

Малко прохлада.


Дойде сезонът на смазващите жеги, а кой е най-добрият начин да се справиш тях? Имам няколко идеи: да си купиш климатик; да се качиш на високо (на поне 1200 метра), в планината; да отидеш на море... или на басейн (който си няма море).
И така, следвайки собствените си съвети :-)))), реших да се заведем с Ники на басейн. Наистина с бебе на басейн е хамалогия, но с толкова много ескорт - мама, татко, Ничето, за мен това не беше проблем.
Реших, че Ники също трябва да бъде просветен в удоволствието плуване и още първия път го цопнах във водата. В началото беше лееееееко стреснат, но скоро се отпусна и започна да се наслаждава. Приложените снимки са доказателство. Все още нямам система как да го уча да плува, но се информирам постепенно от разни филмчета и сайтове. Засега целта ми е Ники да се забавлява и да не се страхува от водата, пък ще видим по-натам...

събота, 21 юни 2008 г.

На кого прилича Ники?


Ако някой все още има съмнения на кого се е метнал Никола, то колажът тук би трябвало да ги разсее. Не забравяйте, че "едноименната" :-)))) анкета вдясно все още не е затворена за гласуване. Засега резултатите са се упътили в правилната посока, но никога не е късно да се потвърдят.
Една идейка - може да се гласува и от друг компютър! Така ще затвърдите мнението си :-)))

А, да. Пропуснах да отбележа, че бебето на черно белите снимки съм аз :-)

неделя, 8 юни 2008 г.

Незавършени мисли

Задържах тези мисли достатъчно дълго - вече месеци, в очакване да ги завърша. Това така и не стана :-))) Ето затова сега ги пускам да отлетят :-))))))


Времето, което майчинството ми подари беше необходимо, за да се науча да живея. В нашия забързан свят не ни остава време да опознаем себе си, защото това се смята за губене на време. Вместо това социалната среда ни дава готови модели, които да приемем и от които да си изберем някой, който ни 'подхожда'. Ако не влезем в матрицата рискуваме всеобщо неодобрение и социално отчуждение. За съжаление, трудно е да се живее сам. Човекът по принцип е стадно животно и за нормалното му и хармонично развитие той се нуждае от социална среда и най- вече от (референтна*) група.
Резултатът е неориентирани, самозалъгващи се хора, които в по- голямата си част са нещастни. Понякога нещастието им е толкова голямо, че се предава и на околните. Причините се търсят винаги навън и по-рядко вътре в човека. Външните фактори са изключително важни, но единственият механизъм, който реално може да промени човек е вътре в него. Външните фактори просто (всъщност не чак до там просто) провокират този механизъм по определен начин и ако нямаме време да обмислим и осъзнаем битието си, най-вероятно няма да можем да се противопоставим на провокацията.
Моята много добра приятелка Марияна ми беше цитирала нещо, което не помня точно, но много ми хареса:
Когато умреш, Господ няма да те попита какво си направил, а защо не си бил себе си.
Всеки се появява на този свят с някаква мисия и ако не я изпълни животът му ще бъде празен и безсмислен. Може би най- вярно бихме могли да разберем кои сме и защо сме тук като намерим време да се вгледаме в себе си, в мислите и желанията си, да се вслушаме в сърцето си и успоредно с това се абстрахираме от околните, чуждите мнения и стремежи. Може би една ежедневна 10 минутна медитация ще помогне много. Колкото и странно и вманиачено да звучи това на 'разумните' хора, молитвите (да, най- обикновени молитви към Бог) вършат чудесна работа. Колкото повече се назовава проблемът, въпросът, желанието, толкова по- близо достига човек до истината. Преди години имах доста сериозен сърдечнолюбовен проблем. Мой приятел, Петър, ме посъветва да напиша желанието си на едно листче и да го пусна в специална кутия в руската църква в София. Така желанието ми 100% щяло да се сбъдне (така и стана :-)). Отидох до въпросната църква и поразпитах - ставаше въпрос за параклиса на църквата, където имаше гроб на Свети Серафим. До него беше и кутията за желания. Жената в параклиса уточни, че в молбата си трябва да се обърнем към светеца, който да ни съдейства за изпълняването на желанието. В параклиса имаше и листи и химикалки. Всичко звучи лесно и хубаво. На практика обаче, се оказа, че не е. Първите дни изобщо не можах да пусна и едно листче в кутията - просто се оказа, че НЕ ЗНАМ какво искам. Мислех, че зная, поне знаех какво чувствам, но защо не можех да го изразя с думи? Освен, че имам образно-представно мислене (т.е. мисля с образи, а не с думи), другата причина е, че явно не осъзнавах напълно какво ТОЧНО искам. Започвах молбата си, после я поправях, после пак я поправях - опитвах се да я направя конкретна, защото знаех, че молба от сорта на 'искам да ми се реши проблемът' някак си не върви. Такава молба е толкова абстрактна, че няма решение. Опитвайки се да формулирам проблема, постепенно стигнах и до решението. Е, имах нужда и от малко помощ от горе, но ставаше въпрос по-скоро за лек късмет в дадена ситуация (примерно среща с определен човек), а не изцяло решаване на проблема.
Другата ми теория за разгадаване на същността е тази със знаците, отворените канали и вселената. Когато човек търси отговор, той трябва да бъде отворен. Трябва да е изчистен от предразсъдъци, но не и да приема абсолютно всичко като добро за него. Информацията винаги трябва да се приема и обработва от собственото аз, но по следната схема:
това е много интересно/ добро/ приемливо, но не за мен/ при мен би изглеждало по-различно
това е много интересно/ добро/ приемливо, приемам го и за мен
Схемите, за които говоря ми бяха представени в осми клас от учителя по психология. Става въпрос за следните варианти:
аз съм ОК - другите не са ОК
аз не съм ОК - другите не са ОК
аз не съм ОК - другите са ОК
аз съм ОК - другите са ОК
където само последното твърдение е уравновесено, отворено към другите, нормално.
След като отворим канала си за информация, най-трудно е да определим кои от предложенията са най-добри за нас. Ето тук вече може да се спрем на знаците. На нас постоянно ни се пращат знаци, които да ни насочат към правия път. Важно е да се научим да ги разпознаваме. И най-важното е, че почти няма невъзможни неща, защото когато открием себе си и истинските си желания, нашата енергия се слива с енергията на цялата вселена и по този начин ставаме почти всемогъщи :-)
Система, основана точно на енергиите и подсъзнателното ми предложи пак моя много добра приятелка- Катя (скоро дипломиран психолог!):
Когато се колебаеш за нещо, преди да заспиш, мисли само за това. Като се събудиш, запомни първото, което ти е дошло на ум - най-вероятно е верният отговор.
Последното, между другото, има доста общо с метода за учене- сугестопедия на Георги Лозанов. (Само прашинка от този метод - за да запомниш един текст лесно наизуст, вечер преди да заспиш го прочиташ веднъж и после още веднъж като се събудиш.)
.........
*референтна група- група, с която човек се асоциира

сряда, 30 април 2008 г.

четвъртък, 24 април 2008 г.

На разходка

Ох, нещо май спря да ми работи проверката за правопис... гледам предните постове пълни с грешки... изчервявам се и поправям каквото забележа...
А сега, ето едно слайдче на Ники в количката :-)

събота, 19 април 2008 г.

Моята група

Винаги съм търсела да се приобщя към група, която съществува не само като отрицание на всичко и всички, които не са като нея. Като студентка се бях запaлила много по хата йога. И все още съм. Но от доста време не практикувам активно, защото имам нужда от група, която да ме насърчава и да ми помага да се усъвършенствам. За съжаление, групите от хата йоги, в които съм попадала до сега, все ме разочароват. Обикновено в началото на сеансите се отделя значително време (уж за духовно зареждане) за злословене спрямо различни групи хора и определяне на добрите и лошите... Е, това не го бях чела по книгите... и никак не смятам, че се вписва в разбирането за духовно извисяване, владеене, разбиране, мъдрост, добрина, йога... Желанието ми е да се измъкна от завистта, принизяването на другите, с единствена цел собствено възвеличаване, ограничеността, а не да се захранвам от тях. Искам да се науча да приемам другите, а не да ги мразя.
Къде ли е моята група?

неделя, 13 април 2008 г.

С две килца по- малко

Ето че след 5 дни без шоколад и кантарът най- накрая ми прости- вече съм с две килца по- малко... йей!!!!! :-)
Но защо за сметка на шоколада???...

вторник, 8 април 2008 г.

Шокомания

Защо винаги най- вкусните неща са най- вредни. Ето, че вече два дни не съм яла шоколад и от два дни Ники е спокоен и спи сладко сладко... А преди това имахме един ужасен период на истерии и безсънни нощи.
Някой ще ми каже ли за добър и безвреден заместител на шоколада?

четвъртък, 3 април 2008 г.

Раждане за мъже

Много ми е интересно как винаги чувам разни мъже компетентно да се изказват за раждането- 'е, видя ли, че няма нищо страшно'! Как пък го разбраха това? Кога за последно раждаха? Или смятат, че щом жените им раждат по два- три пъти, значи не може да е страшно! Е, имам новини за вас мъже- жените ви са доста по- големи герои, отколкото смятате.

Някои си мислят, че раждането минава бързо и колкото и да боли, преживява се... Представете си сега, че с всичка сила ви ударят с голям метален чук по пръстите. Сигурно не е било кой знае какво, защото продължи само секунда. Дали? Не знам, вие ще кажете. Ако не сте сигурни, може да се пробвате с някой чук, който ви е под ръка. Сега си представете, че някой ви удря по същия начин на всеки 3-5 минути в продължение на 4-5 часа. Също така си представете, че пръстите ви не се чупят и не изтръпват от удара (както винаги сте си мислели, че ще стане), а постоянно чувстват болктата, която обаче си е все така силна и засилваща се. И да, не можете да припаднете, заради повишеното количество адреналин. Прибавете и няколко торби с пясък около кръста и краката с общо тегло около 15-20 килограма, а също и някоя хрема, която затруднява сърцето и дробовете ви (както бебето ги избутва в последните месеци). Нека не забравяме и метална скоба, която седи между краката ви и ви пречи да ходите.

И сега идва най- забавната част. Към края на 4тия или 5тия час, ви казват, че ще спрат да ви хамалят с чука, ако успеете да вдигнете една 100 килограмова щанга. Разбира се, от вас се иска да се опитате да я вдигнете точно в момента, когато ви ударят най- силно. В началото е трудно- пръстите ви агонизират, не можте да стиснете добре щангата, но мисълта, че всичко ще свърши, някак си ви дава сили да опитвате отново и отново. В един момент, без дори да повярвате, без дори да разберете как, вие успявате! О, да! Най- накрая всичко свърши!

Честито! Току що вие родихте бързо и лесно! Е, видяхте ли, че няма нищо страшно?

Сега само остава да ви зашият без упойка, защото всичко ви е изтръпнало (дали?) и можете спокойно да си починете.

И догодина заповядайте пак с второто... :-)

ПП След като написах статията, дадох на Нанко да я прочете. Той невярващо се подсмихна и реши, че силно преувеличавам. О да, значи все пак статията дава някаква бегла представа за истината около раждането. Майките знаят защо...

Да бъдем откриватели, а не насилници.

...

Тази статия е писана доста продължително време- месеци. Представлява най- различни хрумвания за бременността и раждането, които съм записвала. Затова не се сърдете за разностилието в нея и объркаността.

Мислех да я обработя, да е хубава, но после разбрах, че това означава да я пиша цял живот...

...

Преди всичко това да ми се случи, имах няколко погрешни схващания за живота и неговото начало. Първо, че след като милиони хора по света (дори милиарди вече) имат деца, значи бременността и майчинството са лесни и скучни. Определено трябва да си единствен, за да си интересен! Второ, че след като майка ми и баба ми са раждали и са родители, значи аз със сигурност ще се справя с тези задачи (да родя и да стана майка), тъй като съм по- корава от тях. Трето, тъй като съм много умна и начетена, а също така смятам че запазвам самообладание в напрегнати ситуации (разбира се след продължителен процес на самообучение), и приемам трудностите като предизвикателство, със сигурност ще намеря най- добрия подход към детето си. С две думи, ще успея да държа всичко под контрол!

Представете си колко много се изненадах още в самото начало, когато в продължение на почти година все не успявах да забременея. Едно от най- простите според тогавашните ми разбирания неща, нещо което се случва по случайност, дори при предпазливите, дори е нежелано при много, не се получаваше при мен. Защо! Как беше възможно! Нима човек може да получи каквато си иска кариера или авантюра, а нещо така естествено да остане само болезнена мечта и това да те остави с вечното чувство на непълноценност?

Всъщност най- прекрасните неща в живота се оказаха дар, а не нещо към което умишлено се стремя или контролирам. Контролът или по- точно самоконтролът е нещо, което ме съпътства цял живот. Опитвала съм какво ли не (ама наистина какво ли не!), за да се отърва от него, но някак си не се получаваше докато бях в съзнание. При мен сякаш нищо не действаше, дори когато другите се кълняха, че въпросните методи ги омагьосват! Може би е така, защото подсъзнателно съм искала да контролирам нещата. Може би съм изтъкана от самоконтрол и ако се освободя от него, ще се разпадна. Сигурно затова ми се струва понякога, че откачам или съм завладяна от странни мисли- където действам напълно без контрол и върша неща, от които бих се срамувала или заради които бих се намразила...

Изведнъж това простичко, обичайно, скучно нещо- бременността- се превърна в най- желаното нещо на света. Никоя друга мечта не ми се струваше по- важна, а получих толкова много от мечтите си! Когато вече изгубих надежда, получих своя дар. Може би загубата на надеждата е била само загуба на контрола върху желанието ми и така накрая съм допуснала да ми бъде подарено това щастие. Не знам... Така си мисля, защото цялото усещане на бременността, раждането и майчинството до тук, е като пълна загуба на контрол.

По време на бременността за пръв път усетих как изобщо не мога да контролирам нещата. Всичко се случваше независимо от мен- дори когато се опитвах да се намеся, като примерно ядях повече, за да ми порасне корема (тъй като всички твърдяха, че ми бил малък), това се оказваше напълно ненужно и безрезултатно. Нито бебето, нито коремът ми пораснаха повече. Даже в месеците, когато ядях по- малко, бебчо растеше повече! За сметка на това се сдобих с по- пораснали от необходимото бедра и ханш. За мой ужас (а не радост- това означава, че хората са ме възприемали като дебела по принцип) никой не забеляза и всички се убиха да ми повтарят как изобщо не съм напълняла!

За моя радост имах прекрасна лека бременност. Работих, пътувах, летях, плувах, учих, дипломирах се, омъжих се, кумувах сякаш животът ми изобщо не се беше променил. Това донякъде създаде грешната представа, че след като е толкова просто да се справиш с бременността, значи и с раждането ще е така. Това се подсили и от мненията на някои мои приятелки и познати, че раждането не боляло и, изобщо, не е страшно. Разбира се, коремът ми беше малък, значи и бебето е малко и ще родя „без проблем”. Така бях неприятно изненадана за втори път.

В деня преди раждането бях ходила в АГ-то, за да слушат тоновете на бебето. Оказа се, че не са много добри и заедно с доктора решихме да отида в болницата, където родих, за да уговоря час за индукция на следващия ден. На графиката се виждаше също, че имам контракции на всеки 5 минути. По това време не изпитвах болка... Всъщност чувствах нещо, но съвсем слабо, по- слабо дори от менструални болки. Бях ужасно нетърпелива вече. Докторът каза, че може всеки момент да почна да раждам, но какво и кога ще отключи процеса... Божа работа! На път към вкъщи минах и през църквата. Помолих се детето ми да се роди по Божията воля, а не да бъде „изтикано” от някакви системи... Уговорих си час за индуциране на раждането на другия ден сутринта, в 8:30. Предупредиха ме да не ям и пия нищо, защото иначе ще го повърна. Прибрахме се с Нанко вкъщи. Нещата никак не се бяха променили. Болката не се засилваше и дори имах чувството, че ако спра да мисля за нея, дори нямаше да я усетя. Бях се съсредоточила изцяло в това да проследявам дали ме боли или не,дали се засилва или не, не исках да „изпусна” момента и болката да отмине. В 10 часа Нанко си легна, а аз (отново опитвайки се да контролирам нещата) продължих да се съсредоточавам и да се моля някак си процесът да започне спонтанно. Реших да започна да си записвам интервалите в които се появяваше „усещането” (твърде невзрачно, за да се нарече „болка”). Беше точно на 5 минути. Тъй като наистина беше много слабо и ме беше страх, че ще изчезне, продължих с проследяването до към полунощ. Не знаех какво да правя- да отивам ли в болницата или не. Имах уговорен час само след няколко часа, не исках да прибързвам. Още повече, че всички твърдяха, че много боли и няма как да не разбера, ако раждането почва, а мен никак не ме болеше. В същото време желаех да родя повече от всичко на света... Обадих се на майка ми, после в болницата. Събудих и Нанко и попитах и него какво да правя. Той заяви, „А бе я си легни и се наспи! Нали утре сме се уговорили за 8:30.” Това ме убеди окончателно- пооправих си багажа, събудих Нанко напълно и викнахме такси. Добре, че тръгнахме рано. Имах чувството, че попълването на документите за приемането отнеха векове... После и клизма... Докато стигнах до предродилна зала болките станаха доста осезаеми и бяха все така на 5 минути. През първия половин час слушаха тоновете на бебето. Трябваше да съм легнала по гръб, но това ми костваше все повече усилия, понеже контракциите се засилиха още повече. След известно време дойдоха да проверят какво ми е разкритието. Мислех, че ще е поне 7-8 см. Болеше ме наистина адски силно. Всъщност сантиметрите бяха само 3! Ужас! Около 2 часа сутринта започна агонията. Контракциите ставаха все по- силни и непоносими. Молех Нанко да ми помага да ставам- мислех, че това ще ми помогне. Но така само се засилваше болката. Леженето също не помагаше. Просто имах чувството, че ще полудея- нито че ще умра, нито че ще припадна- просто щях да откача! Ситуацията беше допълнително влошена и от факта, че бях с огромен и тежък корем (макар на околните да им се струваше малък). Бях трудно подвижна и неуспешните ми опити да отреагирам на контракциите засилваха агонията ми. Често ходех в банята. Пробвах дори да се поливам с топла вода, но когато дойдеше контракцията (всеки следващ път по- силна и по- дълготрайна), просто се свличах от болка... идеше ми да изчезна, да бръкна в корема си и да изтръгна тези ужасни органи, които така ме измъчваха... през цялото време ме преследваше мисълта „как го търпят това другите хора... как са го изтърпели бабите ми???????” Винаги съм смятала, че съм по- твърда от тях! Беше толкова ужасно (вече не използвам думата „болка”, понеже е твърде жалка, за да дефинира това, което изпитвах), че в онзи момент бях готова да си призная, че съм най- слабия, най- кекавия човечец на света, само да свърши всичко! Не можех да се сетя за една разумна причина да не ми сложат упойка... (а хората, които ме познават, знаят колко важно е за мен всичко да бъде възможно най- натурално и в хармония с природата) Все пак, вярна на принципите си, преди да поискам упойка исках да видя дали пък не мога да се справя и без нея. След първоначалното стъписване и отчаяние, реших да пробвам да приложа похвати, които са ми помагали да се справя с трудности в миналото. Оказа се, че до някаква степен, доста по- лесно понасях всичко, ако се опитам да се успокоя, като дишам много дълбоко по време на контракция, и мисля за нещо лесно- броене на числата от 1 до 10 (макар че след 3-4 вече губех представа за всичко, обърквах бройката... но за по- лесно нещо от числа не се сетих). Освен това числата ми помагаха да измервам времето до края на контракцията. Като знам, че има край и той наближава, някак си се поуспокоявам. Тази техника ми помогна доста за известно време. Колкото повече овладявах техниката за успокояване, толкова повече се усилваше и удължаваше болката (затова смятам, че тази техника трябва да се овладее предварително, както и техниката на напъването), докато в един момент интервалите на контракция и отпускане почнаха да се сливат... Най- накрая, след около 4- 5 часа от постъпването ми, на поредната проверка за разкритие, бях решила, че повече не мога да търпя и ще поискам упойка! Всъщност под „търпя” трябва да се разбира „преживявам някак си, незнайно как, удивително дори за мен...”, тъй като тази дума предполага твърде много активност... а реално болката ме беше подчинила напълно! Понякога се чудя защо има жени, които продължават да заблуждават нераждалите, че от нагласата зависи дали изпитваме болка при раждане. Аз си мечтаех за раждането толкова много. Исках да го усетя в пълната му сила, желаех и очаквах болката с нетърпение. Исках болката да ме научи на това какво е да станеш майка, жена, да изпълниш функцията си в природата, да намериш своята същност. Това, което ме връхлетя обаче, беше напълно неочаквано... Знаех, че ще боли... но това, което ми се случи беше абсолютно неизмеримо с предишен опит. Никога дори не бях подозирала, че може да съществува такова „нещо”. Беше толкова могъщо, силно, безкомпромисно... Плашещо... Наистина се изплаших доста и това най- вероятно влоши нещата. Точно тогава обаче, ми съобщиха една от най- радостните вести- 8-9 см! Скоро ще се местя в родилна зала и най- накрая всичко ще свърши! Преди това обаче, следваше най- трудната част. Трябваше точно в момента, когато тялото ми агонизираше най- много, да напъна с всички сили (имам предвид наистина всички сили) и то доста продължително. И след това се почна големия зор- напъване до пръсване! След първите два опита вече не усещах болка, а само огромно напрежение в мястото, от където Ники трябваше да излезе. В този момент най- окуражаващите думи за мен не бяха „Искаш ли да родиш здраво бебе”, а „Ако напънеш два пъти много силно, бебето ще излезе.” При мисълта за края впрегнах абсолютно всичките си сили. Според Нанко от напъване лицето ми ставало лилаво и всички вени изпъквали. Винаги съм си мислела, че точно с изгонването на плода проблеми няма да имам, тъй като съм правила стотици коремни преси на ден, имам жълт колан по карате, плувам отлично и с часове, бродила съм из Рила и Пирин с 20 кг (мерена на кантар, а не просто на око) раница, занимавам се с тае бо и йога... накратко I am the man! Само дето Ники не излезе, докато докторът не натисна корема ми! В 6:45 сутринта. Добре, че не си легнах да се наспя и да изчакам уговорката в 8:30!

Сложиха малкото ревящо човече на корема ми и то веднага се успокои. Беше едно такова лилаво и олигавено... На него също не му е било лесно.

Дойде момент за отдих и равносметка. Мислех, че раждането е нещо просто, тъй като е естествено. Мислех, че ще мога да родя и сама, вкъщи, стига да слушам тялото си, усещанията и да ги следвам. Просто не исках лекарите да ми попречат да изживея раждането съвсем натурално, без медикаменти, сливайки се напълно с природата, откривайки своята женска същност! Всъщност се оказа, че раждането е процес, по време на който трябваше да правя хиляди неща въпреки себе си и наистина имах нужда от помощ. Болката беше толкова силна и подчиняваща, че изобщо не чувствах, че мога да контролирам процеса. Изобщо не чувствах, че мога дори да понеса всичко, което ми се случваше. Винаги съм вярвала, че при такава болка отдавна да съм припаднала или умряла! През цялото време не можех да повярвам, че преживявам всичко това.

Остана въпросът защо нещо така естествено причинява такова страдание и как се е запазило човечеството толкова години? Дали винаги жените ги е боляло толкова или е имало време, когато болката е била поносима? Дали сме изгубили напълно връзката с природата? Дали съм била прекалено самонадеяна?

Смятам, че трябва да има специални курсове за подготовка за момента на раждане, когато искаме то да е натурално. Но учителите да бъдат искрени! Да се разкрива всичко- целия ужас, страдание, кръв. Само така жената ще се чувства подготвена в момента на раждането, а не преди това. Лично аз бих оценила подобна искреност. Честно казано, след моето раждане, се чувствах излъгана и заради грешните ми, илюзорни представи, не можах да оценя момента и да го преживея съзнателно, както ми се искаше.

Но раждането не беше единствената изненада за мен. Изведнъж започнах да разбирам, че вече не владея тялото си и дори чувствата си. Те бяха подчинени на онова малко лилаво човече. На втория ден след раждането ме обхвана невероятна еуфория! Бях родила най- красивото, най- прекрасното дете на целия свят! То е толкова мило и сладко, всяко негово движение е вълнуващо, всяка черта- съвършена! Докато мислех всичко това, изведнъж млякото започна да тече от гърдите ми. Така се получаваше и когато заплачеше. И всичко се случваше без да искам, без капчица контрол от моя страна. Сякаш тайна машина се беше вселила в мен и програмираше тялото и мозъка ми. Механизмът съхраняващ живота. Странно е да се чувстваш част от нещо толкова древно, прецизно, едновременно сложно и просто, могъщо, обединяващо, съвършено... при това с всичките си слабости, странности, страхове, колебания...

Вече гледам с други очи на бабите ми, на майка ми, на всички майки.

Майчинството се оказва нещо наистина уникално и ново за мен. Преживяване, в което водещият е природата. Никога не се оставям да ме водят (затова и не мога да танцувам- все искам аз да водя :-)), но в този случай това се налага. Като истински изследовател обаче, се уча да приемам предизвикателството и с нетърпение чакам всяко следващо откритие в този променен свят. Когато човек е истински отворен към света, светът също се отваря към него. Има толкова много прекрасни неща, които може да ни се случат. Просто трябва да ги допуснем. Не да си пожелаваме какво искаме, а да оставим живота да ни изненада. Защото в света има толкова много неща, за които дори не подозираме и следователно няма как да си пожелаем...

вторник, 1 април 2008 г.

Нова сбъдната мечта!

В събота, 29 март, се сбъдна поредната ми мечта- да засадя поне едно дърво в живота си. При това не само се сбъдна, ами се умножи по доста :) Заедно с Нанко участвахме в залесяване организирано от За да остане природа (www.forthenature.org) край с. Дълбоки. Не съм си представяла, че може да ми достави такова удоволствие! Времето беше превъзходно, доброволците бяха все млади ентусиасти, които даваха всичко от себе си, въздухът беше наелектризиран от съзидателна енергия.

Всичко това обаче, нямаше да бъде възможно за нас без подкрепата на татко. Той ни закара с колата и наглеждаше Ники, докато ние засаждахме. На Ники също му се отрази доста добре. През целия ден- от около 8 сутринта, до към 4 следобед той се събуди само два пъти, за да яде. През останалото време сънуваше сладко в количката, полъхван от свежия вятър...

Много ми се искаше да остана поне до 18 часа и да засадя възможно най- много дръвчета, тъй като не можехме да се включим и в неделя. Само дето рано рано силите ни напуснаха и трябваше да си тръгнем по- рано. На следващия ден бях с мускулна треска (аспиринът спаси Нанко), но и много щастлива.

Дано и тази събота не вали, за да идем пак :)


Ето и едно slideshow-це от мероприятието :-)

вторник, 18 март 2008 г.

Да спасим Рила

За да се подпишете в on-line подписката за Рила, моля кликнете тук

За пореден път се посяга на красивата българска природа, при това в противоречие със закона. Този път под прицел е може би най- красивото кътче в нашите планини- областта на рилските езера!

Информация и шокиращ снимков материал можете да намерите тук и тук

петък, 14 март 2008 г.

ЕБХ

... или Естествена Бебешка Хигиена!
Днес си купих книжката на Василена Доткова, Близо до бебето. От там разбрах за ЕБХ. След това се сетих за думите на Нанковата баба Невенка, как още от 3 месечна възраст започнала да учи децата си да се изхождат навън (т.е. НЕ в гащите). Учене е леко силна дума, по- скоро става въпрос за създаване на навици.
Идеята ме вдъхнови и реших да пробвам с Ники. Удивих се като видях, че още от втория опит схвана за какво става въпрос и когато го събуя и сложа над легенчето и кажа "пишшшш", той се изпишква! И така всеки път!
От това, което прочетох по този въпрос след това, разбирам, че тази занимавка е доста полезна за майката- така тя опознава детето си още по- добре. Научава се да разчита сигналите му и подобрява общуването си с него. Също е важно (както за всичко останало) майката да не е фанатично настоятелна, за да не психира детето.
За момента не се стремя да "уловя" всяко ако или пико, а просто да предложа на Ники и възможност да се изхожда извън памперса. На него явно му хареса, след като токова бързо свикна!

вторник, 11 март 2008 г.

Нови снимкииииии

Отдавна получавам запитвания за нови снимки на Ники- ами ето едно слайдшоуце:


Така се носим вече, защото трябва да сме с лице към интересното и да гледаме.... :-)

събота, 8 март 2008 г.

Пътешествия без граници

Току що намерих този сайт: http://www.hospitalityclub.org/ В него можете да намерите хора по света, които да ви приютят безплатно, да ви разведат наоколо, или да ви помогнат по друг начин, когато сте в държавата. Вие можете да направите същото за някой друг.
На добър час!

събота, 16 февруари 2008 г.

Пътят към Ада е покрит с добри намерения...

За пореден път се убеждавам в истинността на тази фраза. Опитвам се да направя добро, а то- какво се получава... Вече ще си държа езика зад зъбите! Крайно време е да го науча това как се прави...

петък, 1 февруари 2008 г.

Истински щастлива

Ако истинското щастие е това, което изпитваш тук и сега, без да го сравняваш с миналото или с очаквания за бъдещето, то всеки ден все повече осъзнавам колко истински щастлива съм! СЕГА! Иска ми се да замразя момента и той да продължи вечно... Искам да го споделя и с вас... Защото щастието трябва да се споделя :-)
Благодаря на Бог, всеки ден, за тази благословия! Бог да благослови и вас!

сряда, 23 януари 2008 г.

Колко е трудно да се борим с предразсъдъците

Това е едно мое есе, което писах докато бях студентка. Споделям го, защото вярвам, че е доста актуално не само в областта на методиката по чужд език...

Много хора си мислят, че само възрастните имат предразсъдъци, които им пречат да се развиват, да повярват в себе си или да последват мечтите си. За мое огромно съжаление забелязвам, че предразсъдъците могат да бъдат дори още по- силни при децата. Може би защото те са така неопитни и доверчиви, приемат безусловно всичко, което възрастните им кажат или натрапят с поведението си.
Ето защо именно учителите на малките деца и родителите носят голяма отговорност за това какви възможности ще имат децата в бъдеще и колко щастливи ще бъдат. Всички родители искат децата им да бъдат щастливи и да успяват във всичко, с което се захванат, а сами не разбират как още от ранно детство несъзнателно (може би) им пречат да постигнат това.
За да подкрепя думите си, още в началото ще дам пример с отношението на деца от втори и трети клас към изучаването на чужд език. И при двата класа обърнах внимание на една тяхна констатация- не може хем да учат, хем да се забавляват. Във втори клас ми направи огромно впечатление това, че всеки път, когато записвах на дъската нова дума, те ме питаха дали трябва да я пишат по десет пъти- в часа! Когато един ден се наложи да им съобщя, че няма да караме повече часове заедно, те отвърнаха, че съжаляват и че предпочитат да имат часове с две “госпожи”- с едната им е по- забавно и си играят, а с другата- учат много- никога не играят и цял час пишат. Това бяха думите на децата.
Третокласниците изразиха отношението си към ученето дори по- открито: “по- добре да мразим английския, но да знаем”. Последното изречение ми беше казано като извинение, когато аз ги наказах, за тяхно лошо поведение, с по- скучна за тях работа, като самоцелно писане. Децата, свикнали с по- интересни занимания в моя час, веднага се разбунтуваха. Това “въстание” предизвика доста разговори и пресичане на мнения. В крайна сметка, децата (надявам се по собствена воля) дойдоха да ми се извинят. Тези думи ме накараха сериозно да се замисля към подхода си- очевидно погрешен в онзи момент.
От къде идва това отношение и правилно ли е то? Не веднъж и от възрастни съм получавала забележки, че няма какво да си губим времето с комуникативни задачи- по- добре да решаваме тестове, да превеждаме и да учим думи. А за какво са им всички тези думи, когато нищо не могат да кажат с тях? И когато, ние възрастните, постоянно повтаряме, че да работиш е трудно, уморително, че след определена възраст не може да се учи език, не само започваме да си вярваме, а пречим и на децата да повярват в обратното- че могат въпреки всичко. Защото те вярват в нас!
Може би логиката на “трудното” първоначално е създадена за успокоение на тези, които не са могли да се справят с нещо. Може би защото не са намерили призванието си. Но факт е, че именно заради тази наложена логика, основна задача на чуждоезиковата методика, и основно на сугестопедията, е да се освободи от нея.
Разбира се, само позитивното отношение не е достатъчно, за да се реализират успехи- необходима е и работа. Но кой казва, че работата е нещо трудно, лошо и неприятно. Та нали именно работата и развитието осмислят живота ни!

Кали в "Това го знае всяко хлапе"

Взех клипчето от Vbox.bg. :-)))
video

*В крайна сметка всички сме хора :)

петък, 11 януари 2008 г.

Пада ли крушата по- далече от дървото?

На кого прилича Ники повече? Смятам, че има моя нос, устни и усмивка (както и съвсем същата тилна кост! :-))), но прилича и на баща си. Най- вече в цялостното изражение и маниерите. Все пак са една зодия. Вижте ги само:
Баща и син! Лика прилика!
Дали?
След дълги спорове, ровене в стари албуми и запитване на роднини и приятели, открих, че моите познати и роднини смятат, че той прилича на мен, а Нанковите- на него. Реших веднъж за винаги да реша спора като пусна анкета тук :-))))) Моля, тези, които имат отношение, да дадат своя глас в анкетата в дясно.

събота, 5 януари 2008 г.

Кенгуру-слинг- инструкции за употреба :-)

Излишно е да убеждавам когото и да е в предимствата на носенето на бебе в кенгуру или слинг, особено през зимата, когато това е почти единствения начин да разходиш бебето си и да си напълно сигурен, че му е топло. Тук описвам как да се ползва кенгуру като слинг, защото е страшно удобно и практично. Лично на мен ми е много по- удобно от носенето със слинг-шал или слинг- халки (уших си и съм пробвала и двата вида).

Как да ползваме кенгуру като слинг в три стъпки.

Необходими материали:

-1 кенгуру, като моето- Steda или подобно

-около 2 метра здрав плат (може и по- малко, аз използвах стара дънкова рокля с лоша кройка J).

Стъпка 1- подготовка на кенгуруто*

Разшива се тегела, който свързва двете презрамки на кенгуруто на кръст на гърба. Махат се катарамите и пръстените за отпускане и пристягане на презрамките. В крайна сметка трябва да ви останат две отделни презрамки, без пластмасови джаджи по тях.

Стъпка 2- ушиване на нови подсилващи презрамки

Ушиват се презрамки с ширина около 15 см и дължина, колкото ви е удобна, моите са дълги около 160 см като в края са стеснени за по- лесно завързване. Добре е да ги направите двойни- за да нямат лице и гръб, за по-голяма здравина, за по- меко усещане на рамената. Моите презрамки са двойни.

Забележка: Ако използвате стара дреха и се наложи да снаждате, презрамките ще станат по- здрави, ако първо снадите лицевата част, после снадите гърба и чак след това ги пришиете заедно. Добре е да се получи разминаване на снадените шевове, както се вижда на снимките, пак за по- голяма здравина.



Препоръчвам тези шевове да са еластични тройни или двойни за по- сигурно.

Стъпка 3- пришиване на новите презрамки

Презрамките се пришиват за кенгуруто под оригиналните тънки презрамки. Използва се двоен или троен еластичен шев за по- голяма здравина.



След това оригиналните презрамки се зашиват върху новите с нормален шев, тъй като той не е носещ.

шевът започва малко по- навътре, както е показано на снимката горе

Накрая трябва да получите ето това:

В този вид кенгуруто се използва като презрамките се кръстосват на гърба и се връзват под дупето на бебето. Ето така:


За идеята да нося кенгуруто като слинг се вдъхнових от следния тип слинг:

Според мен предимствата са, че бебето винаги е в правилно положение, има добра опора за гърба (макар, че аз махнах твърдата пластинка, понеже на Ники не му харесваше, и все пак, и без пластината, на гръбчето му е меко и удобно), много е лесно за слагане и е удобно за пренасяне (доста по- компактно от 5 метра плат и по- прибрано от слинга- халки), може да се носи и от татковци!

И от дядовци :-)

За скептиците, които се съмняват дали на бебето му е удобно в кенгуруто, помествам следния клип, който е достатъчно красноречив. На него също ще видите и колко лесно се слага и носи това кенгуру- слинг.

video

* Не е необходимо да изпълнявате стъпки 2 и 3, ако нямате шевна машина- и така кенгуруто може да се носи като слинг (важно е как се връзва), но е малко по- неудобно и главичката на бебето не се подпира достатъчно добре.