сряда, 26 август 2009 г.

Порой от снимки :)

Ето слайдшоу-та на всички албуми със снимки, които отдавна трябваше да кача ;-)))

Лондон, юни 2009


Бяла река, юли 2009


Бисквитки за морето


Китен, август 2009

"Случайно"

Понякога се чудя има ли наистина съдба или светът просто е устроен така, че всичко да се случва именно по този начин- случайно, или по-скоро "случайно"? Като се замисля колко случайности са преобръщали живота ми, чак започвам да се притеснявам дали това наистина си е моят живот и дали наистина аз го управлявам... Ето днес, когато накарах Нанко да иде да потвърди в яслата, оттам са му казали, че ако се бил забавил още малко и сме щели да "изгорим". Много деца именно така не са получили място - просто не са потвърдили, след като са се появили в списъците. А ние как да разберем, че сме в списъка, след като постоянно ни уверяваха, че нямаме никакъв шанс? Ако не бях срещнала Вени и ако тя не беше проверявала за други познати деца в яслата... А с нея не се срещаме всеки ден... Всичко е висяло на косъм! И въпреки това се случи!

вторник, 25 август 2009 г.

Чудо номер пореден

След като всички ни убеждаваха и плашеха, че нямаме никакъв шанс, след като бяхме 135-ти, при само 50 свободни места, след като подадохме молба чак юни или юли, при това в едно от най-горещите места... Вече сме приети в яслата на нашите мечти - в списъка сме за месец октомври!!!

четвъртък, 6 август 2009 г.

Royal Mail


Наскоро получих с кралска поща този нож, който ми е подарък от татко. Интересното е, че татко не живее в Англия, нито наскоро е пътувал дотам...

Всъщност ми го купи и подари в България, но по едни чудни обстоятелства ножът има възможността да прелети целия път от Лондон до Стара Загора като истински принц, опакован в плик със знак "Royal Mail". Определено не се случва на всеки нож!

Когато бяхме в Лондон и отидохме да разгледаме The Natural History Museum, на входа ни провериха багажа за остри предмети - нож, ножици... Пазачът като видя, че съм с количка със спящо бебе, направо ми махна да минавам, но аз нали съм съвестна, отидох, отворих раницата и му запоказвах манджите, които сме помъкнали за обяд (все интересни неща, че нали и малко злоядо зверче храним, трябва да му събуждаме апетита с цветни и разнообразни неща). След мен беше Нанко. Във всяка друга страна той се оправя чудесно с английски или с някакъв неразгадаем за мен език - смесица от български, английски и няколко местни изрази, но точно тук му беше много трудно, защото, по неговите думи, хората говорели много бързо... и да добавя аз - правилно. Останах, за да помогна в превода и го попитах дали има нещо остро. Той каза, че в джоба на раницата бил останал ножа, така че го показахме на охраната. Заведоха ни на едно гише, където мислех, че ще оставим временно ножа, докато сме в музея, и после ще си го вземем, но се оказа, че грешим. Било забранено да притежаваш такъв нож (уточнявам - сгъваем нож с механизъм, чийто резец е по-дълъг от 6-7 см) на територията на цялата страна. След това любезно ми съобщиха, че ще ми го вземат и ще го дадат за унищожение. Бях просто поразена. Стана ми страшно мъчно за ножа, тъй като ми е подарък от татко. Почувствах се като престъпник, безотговорен родител, който носи ятагани, докато е на почивка с детето си, беше ме срам. Казах, че не съм знаела, че ножът ми е подарък, но момичетата на гишето отвърнаха, че няма какво да направят, но ако искам, мога да говоря с customer service manager-а. Честно казано не ми се говореше с още един човек, който да ми обясни престъпното деяние и да ме накара да се чувствам още по-ужасно. Не исках и да правя сцени, срамувах се много, беше ми тъжно и просто продължих. След малко ме настигна въпросният отговорен за работата с клиенти и каза, че иска да говори с мен и да ми помогне. Обясних му през сълзи, че знам, че съм направила нещо нередно, но не съм знаела и освен това не смятам, че може да направи нещо за мен, защото става въпрос за чувствата ми - не можеше да ги промени. Човекът обче беше настоятелен и ми обясни, че има начин да изпрати ножа до дома ми, но за целта трябвало да се свърже с полицията тук (в България) и да ги попита за разрешение. Каза, че ако аз нямам нищо против той да намеси полицията в този проблем и ако си дам адреса, може да задейства нещата. Успокоих се и му оставих адреса си.

Известно време ножът ми не пристигаше. Нанко всеки ден проверяваше демонстративно пощенската кутия и обявяваше на глас: "А, пратили са ти ножа." А после ми показваше празни ръце. Изобщо не вярваше, че хората от музея са ме взели насериозно. Накрая се ядосах и писах на този г-н Робърт Хау. Първо получих автоматичен отговор, от който разбрах, че господинът е в отпуск и координати на временния му заместник, но реших да не пиша друго писмо засега. На следващия ден получих отговор лично от Робърт Хау, който ме увери, че е изпратил ножа на посочения от мен адрес, колко много съжалява, че още не сме го получили и отново съжали за наранениете ми чувства. В писмото си не му бях припомнила чак толкова големи подробности и бях много изненадана, че е взел така присърце проблема ми!

Проверихме в най-близкия пощенски клон и да - там беше бежовият плик с марка "Royal Mail", в който моят геройски нож пропътува хиляди километри. Като истински принц :)