И сам се издава.
А колко по-лесно е да си искрен или поне не лицемерен. Като не искаш конфронтация, просто нищо не казвай. Не е нужно да проявяваш странна форма на възпитание, защото това не те прави възпитан.
След определена възраст всичко това се изразява в бягство дори от собствения разум. Човек си повтаря едни и същи неща, които са го крепили цял живот, за да се убеди, че е прав, защото иначе целият му свят ще рухне. Ще трябва да приеме, че въпреки възрастта е човек и е сгрешил. Може да осъзнае, че се е лъгал и тогава какво прави... Няма как да върне лентата назад. Ще трябва да приеме, че е живял живота си ... не чак толкова безгрешно.
Била съм свидетел как хора изливат купища аргументи, в подкрепа на постъпка, която удовлетворява собственото аз, но не е напълно справедлива и доблестна спрямо друг човек. Така си мислят, не, опитват се да се убедят, че са постъпили правилно... Ха-ха! Невъзможно! Приемете го, "светци", не сте постъпили правилно. Нито другите са приели аргументите ви. Парадоксът е, че това ви натоварва с много повече вина и разтоварва отговорността от другия. И въпреки това, всяко нещо се връща.
Все повече се убеждавам, че човек трябва да е искрен. Най-вече към себе си. Особено към себе си. Единият път към спасението е разкаянието. Но как ще се разкае един самодоволен и заблуден човек? Има моменти, в които сме огорчени или трябва да вземем решение, с което ще ощетим някого. Но ако поне пред себе си признаем, че понасяме някаква вина, ще ни бъде простено, ще ни бъде даден шанс за реванш.
Има едно правило, което учих по методика. Правилото за допълнителната секунда. Да оставим на ученика една секунда повече за отговор. Какви чудеса върши тази секунда!
Няма коментари:
Публикуване на коментар