Колко е трудно да се борим с предразсъдъците

Това е едно мое есе, което писах докато бях студентка. Споделям го, защото вярвам, че е доста актуално не само в областта на методиката по чужд език...

Много хора си мислят, че само възрастните имат предразсъдъци, които им пречат да се развиват, да повярват в себе си или да последват мечтите си. За мое огромно съжаление забелязвам, че предразсъдъците могат да бъдат дори още по- силни при децата. Може би защото те са така неопитни и доверчиви, приемат безусловно всичко, което възрастните им кажат или натрапят с поведението си.
Ето защо именно учителите на малките деца и родителите носят голяма отговорност за това какви възможности ще имат децата в бъдеще и колко щастливи ще бъдат. Всички родители искат децата им да бъдат щастливи и да успяват във всичко, с което се захванат, а сами не разбират как още от ранно детство несъзнателно (може би) им пречат да постигнат това.
За да подкрепя думите си, още в началото ще дам пример с отношението на деца от втори и трети клас към изучаването на чужд език. И при двата класа обърнах внимание на една тяхна констатация- не може хем да учат, хем да се забавляват. Във втори клас ми направи огромно впечатление това, че всеки път, когато записвах на дъската нова дума, те ме питаха дали трябва да я пишат по десет пъти- в часа! Когато един ден се наложи да им съобщя, че няма да караме повече часове заедно, те отвърнаха, че съжаляват и че предпочитат да имат часове с две “госпожи”- с едната им е по- забавно и си играят, а с другата- учат много- никога не играят и цял час пишат. Това бяха думите на децата.
Третокласниците изразиха отношението си към ученето дори по- открито: “по- добре да мразим английския, но да знаем”. Последното изречение ми беше казано като извинение, когато аз ги наказах, за тяхно лошо поведение, с по- скучна за тях работа, като самоцелно писане. Децата, свикнали с по- интересни занимания в моя час, веднага се разбунтуваха. Това “въстание” предизвика доста разговори и пресичане на мнения. В крайна сметка, децата (надявам се по собствена воля) дойдоха да ми се извинят. Тези думи ме накараха сериозно да се замисля към подхода си- очевидно погрешен в онзи момент.
От къде идва това отношение и правилно ли е то? Не веднъж и от възрастни съм получавала забележки, че няма какво да си губим времето с комуникативни задачи- по- добре да решаваме тестове, да превеждаме и да учим думи. А за какво са им всички тези думи, когато нищо не могат да кажат с тях? И когато, ние възрастните, постоянно повтаряме, че да работиш е трудно, уморително, че след определена възраст не може да се учи език, не само започваме да си вярваме, а пречим и на децата да повярват в обратното- че могат въпреки всичко. Защото те вярват в нас!
Може би логиката на “трудното” първоначално е създадена за успокоение на тези, които не са могли да се справят с нещо. Може би защото не са намерили призванието си. Но факт е, че именно заради тази наложена логика, основна задача на чуждоезиковата методика, и основно на сугестопедията, е да се освободи от нея.
Разбира се, само позитивното отношение не е достатъчно, за да се реализират успехи- необходима е и работа. Но кой казва, че работата е нещо трудно, лошо и неприятно. Та нали именно работата и развитието осмислят живота ни!