Чудо номер пореден

След като всички ни убеждаваха и плашеха, че нямаме никакъв шанс, след като бяхме 135-ти, при само 50 свободни места, след като подадохме молба чак юни или юли, при това в едно от най-горещите места... Вече сме приети в яслата на нашите мечти - в списъка сме за месец октомври!!!

Royal Mail

Наскоро получих с кралска поща този нож, който ми е подарък от татко. Интересното е, че татко не живее в Англия, нито наскоро е пътувал дотам...

Всъщност ми го купи и подари в България, но по едни чудни обстоятелства ножът има възможността да прелети целия път от Лондон до Стара Загора като истински принц, опакован в плик със знак "Royal Mail". Определено не се случва на всеки нож!

Когато бяхме в Лондон и отидохме да разгледаме The Natural History Museum, на входа ни провериха багажа за остри предмети - нож, ножици... Пазачът като видя, че съм с количка със спящо бебе, направо ми махна да минавам, но аз нали съм съвестна, отидох, отворих раницата и му запоказвах манджите, които сме помъкнали за обяд (все интересни неща, че нали и малко злоядо зверче храним, трябва да му събуждаме апетита с цветни и разнообразни неща). След мен беше Нанко. Във всяка друга страна той се оправя чудесно с английски или с някакъв неразгадаем за мен език - смесица от български, английски и няколко местни изрази, но точно тук му беше много трудно, защото, по неговите думи, хората говорели много бързо... и да добавя аз - правилно. Останах, за да помогна в превода и го попитах дали има нещо остро. Той каза, че в джоба на раницата бил останал ножа, така че го показахме на охраната. Заведоха ни на едно гише, където мислех, че ще оставим временно ножа, докато сме в музея, и после ще си го вземем, но се оказа, че грешим. Било забранено да притежаваш такъв нож (уточнявам - сгъваем нож с механизъм, чийто резец е по-дълъг от 6-7 см) на територията на цялата страна. След това любезно ми съобщиха, че ще ми го вземат и ще го дадат за унищожение. Бях просто поразена. Стана ми страшно мъчно за ножа, тъй като ми е подарък от татко. Почувствах се като престъпник, безотговорен родител, който носи ятагани, докато е на почивка с детето си, беше ме срам. Казах, че не съм знаела, че ножът ми е подарък, но момичетата на гишето отвърнаха, че няма какво да направят, но ако искам, мога да говоря с customer service manager-а. Честно казано не ми се говореше с още един човек, който да ми обясни престъпното деяние и да ме накара да се чувствам още по-ужасно. Не исках и да правя сцени, срамувах се много, беше ми тъжно и просто продължих. След малко ме настигна въпросният отговорен за работата с клиенти и каза, че иска да говори с мен и да ми помогне. Обясних му през сълзи, че знам, че съм направила нещо нередно, но не съм знаела и освен това не смятам, че може да направи нещо за мен, защото става въпрос за чувствата ми - не можеше да ги промени. Човекът обче беше настоятелен и ми обясни, че има начин да изпрати ножа до дома ми, но за целта трябвало да се свърже с полицията тук (в България) и да ги попита за разрешение. Каза, че ако аз нямам нищо против той да намеси полицията в този проблем и ако си дам адреса, може да задейства нещата. Успокоих се и му оставих адреса си.

Известно време ножът ми не пристигаше. Нанко всеки ден проверяваше демонстративно пощенската кутия и обявяваше на глас: "А, пратили са ти ножа." А после ми показваше празни ръце. Изобщо не вярваше, че хората от музея са ме взели насериозно. Накрая се ядосах и писах на този г-н Робърт Хау. Първо получих автоматичен отговор, от който разбрах, че господинът е в отпуск и координати на временния му заместник, но реших да не пиша друго писмо засега. На следващия ден получих отговор лично от Робърт Хау, който ме увери, че е изпратил ножа на посочения от мен адрес, колко много съжалява, че още не сме го получили и отново съжали за наранениете ми чувства. В писмото си не му бях припомнила чак толкова големи подробности и бях много изненадана, че е взел така присърце проблема ми!

Проверихме в най-близкия пощенски клон и да - там беше бежовият плик с марка "Royal Mail", в който моят геройски нож пропътува хиляди километри. Като истински принц :)

Поздрав

След две седмици ежедневни уроци по балет, с какво друго да ви поздравя, освен с един приказен танц :)



Пожелавам ви ведро лятно настроение и мноооооого красота!

Палецът

Сетих се за още една фрапираща разлика между англичани и българи - въпросът с палеца и изобщо с поучаването на младите (и зелени) родители. След като една седмица не ни правеха забележка за абсолютно нищо, нито за това, че Ники си смуче палеца, нито че е прекалено навлечен, нито че е почти гол, цапа се, не се цапа, яде или не яде достатъчно, какво яде, как яде, къде ходи, защо не ходи еди къде си и още куп важни въпроси, ние с Нанко блажено се бяхме отпуснали и поне за малко се почувствахме добри родители. Хората не ни съветваха, упрекваха или гледаха с укор, а само се усмихваха на Ники и му говореха (без да го пипат, щипят и да му дават бонбони; е, една жена му даде, но тя беше българка! една друга жена, даде на нас бонбони за Ники, но не директно в ръката му - ние да си преценим дали да му дадем).

Ники също се усмихваше. Някои от хората в хотела отбелязаха, че той е много усмихнат. Други - че е умен. Едни филипинки си играха с него (след като няколко вечери му говореха и той вече се беше отпуснал в тяхната компания). В групата им имаше една жена, която беше малко по-възрастна от останалите. Все тя готвеше, така че предполагам, че е била нещо като майка или леля. Тя ме попита дали работя. Може би защото Нанко се подвизаваше повече в кухнята и на нея това й беше странно, не знам. Но дори тя не коментира подходите ни към Никола или нашите отношения с Нанко.
Още в първия ден в България ни свалиха от облаците с една неканена лекция за вредите от смукането на палеца - за бога, хора, престанете да ни го натяквате! знаем, чували сме за вредите - please stop!!!! - пипане по ръцете от непознати (а той си ги лапа!) и мераци да таксуват детската количка във влака... След това гледахме как една бабка нахално взе да се меси на майка в парка. Майката играеше с детето си, а бабката се засили "угрижена" към тях и взе да се кара - "не й давай така", "върви да й измиеш ръцете"... УФ!!!!

Лондон

Ех, беше хубаво. За първи път пътувам на такова разстояние от дома с малко дете. Бях притеснена как ще се получи, а си тръгнах абсолютно очарована! Не съм и сънувала такова отношение към малките деца и родителите им. Веднъж едни баба и дядо дори ни предложиха местата си в автобуса, защото сме с дете! Да не говорим как са устроени едни от най-големите и атрактивни музеи, специално пригодени за деца или със специални детски кътове. Не ни направиха забележка нито веднъж за това, че Никола се скъса да се глези, вика и тръшка, пипа експонатите, блъска витрините... с две думи си беше пълно дете. Напротив, всички ни се радваха и възкликваха колко е сладичък. Говориха му и му се усмихваха. Когато отидохме в един голям супермаркет за детски играчки, Нанко и Ники дори поритаха топка (която си беше за продан) съвсем спокойно в магазина, при това без да я купим накрая. Не само че не ни се скараха, но дори не ни обърнаха внимание, сякаш това си е съвсем нормално. Почти всички играчки, особено от по-долните рафтове, бяха използвани. Даже мисля, че нарочно ги бяха оставили така, за да си играят с тях децата. Ники също си игра с доста от играчките (пак подчертавам, без да ги купим накрая).

Невероятно е колко по-спокойни се чувстват родителите в такава обстановка (неизискваща какво ли не от тях и децата им), забелязах, че и аз и Нанко след ден-два станахме много по-спокойни, спряхме да се караме постоянно на Ники и той също стана по-спокоен.

За някои учудването ми може да е странно, но за тези, които си живеят в БГ, е ясно защо съм толкова впечатлена. Тук табели като тази:


са нещо съвсем нормално. Забелязвате ли, че табелата виси на магазин за дамски дрехи!!!!