След като пуснах отрицателната енергия да се излее и да си отиде, е време да подхраня позитивното в мен. На този етап не мога да избягам от равносметката за себе си, но това поне е важна стъпка за развитието ми като личност. Ето какво прочетох в клуба по йога наскоро:
"Хората ще забравят какво си казал, ще забравят какво си направил, но няма да забравят как си ги накарал да се чувстват!"
За съжаление точно най-добрите ми приятели съм наранявала. Без да искам, но се е случило.
Прощавам си, защото съм човек.
Често мисля как да се реванширам.
Показват се публикациите с етикет размисли. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет размисли. Показване на всички публикации
сряда, 31 август 2011 г.
вторник, 23 август 2011 г.
Продължение
И така... Много ми се иска да разводня темата. Връхлитат ме разни мисли и спомени, които ме карат да бръщолевя. Но, няма!
През април тази година с учениците и туристическото дружество организирахме подновяването на пътеката от Стара Загора до с. Ягода. Обикновено на такива мероприятия (да се разбира мотаене сред природата) се нищят най-дълбоките философски проблеми! Та така се случи и онзи път. С Николай се спряхме на вечната тема за смисъла на човешкото съществуване. Аз му споделих за моите възгледи за функцията на женското тяло и произтичащата потребност за износване, раждане и отглеждане на дете у една съзряла жена. Николай ме парира с въпроса за функцията на мъжа. Като един отявлен егоцентрик, не се бях замисляла по въпроса, та се наложи само категорично да заявя, че каквато и да е тя, то не се изчерпва единствено с разпръскване на семето!
Ето че и на този жизнено важен въпрос отговорът ме връхлетя изневиделица! Докато показвах на сина ми филма на ВВС за раждането (Everyday Miracle) получих просветление. Човешкото дете, за разлика от животните, се ражда твърде недоразвито и неспособно за самостоятелен живот. За да оцелее, то се нуждае от непрекъснати грижи. Първата година след раждането е много важна и критична. Човешките деца се раждат толкова "преждевременно", заради характерната анатомия на жената. Ако се изчака детето да се развие напълно, главата му няма да може да премине през родовия канал (таза). Ако женският таз се разшири още съвсем малко, жената няма да може да върви. Следователно природно е обосновано детето да се роди недоразвито в сравнение с животните и уязвимо.
Сега идва моментът за функцията на мъжа. Мъжът, както всички знаем и както ни се натяква отвсякъде, иска да си разпръсква семето. Но по-важна е причината, поради която го прави - да има наследник. Тъй като детето е уязвимо и за да оцелее има нужда от постоянна грижа, най-вече от страна на майката, мъжката задача е да се грижи именно за нея, за да може тя да изпълни функциите си. Все пак някой трябва да носи храна, да осигурява подслон и да защитава детето и майката, за да оцелеят. Затова и мъжете са създадени физически по-силни.
И така, ако някой мъж иска наследник, не е достатъчно просто да разпръсне семето си. Трябва и да се погрижи плодът му да порасне и да стане самостоятелно човешко същество.
През април тази година с учениците и туристическото дружество организирахме подновяването на пътеката от Стара Загора до с. Ягода. Обикновено на такива мероприятия (да се разбира мотаене сред природата) се нищят най-дълбоките философски проблеми! Та така се случи и онзи път. С Николай се спряхме на вечната тема за смисъла на човешкото съществуване. Аз му споделих за моите възгледи за функцията на женското тяло и произтичащата потребност за износване, раждане и отглеждане на дете у една съзряла жена. Николай ме парира с въпроса за функцията на мъжа. Като един отявлен егоцентрик, не се бях замисляла по въпроса, та се наложи само категорично да заявя, че каквато и да е тя, то не се изчерпва единствено с разпръскване на семето!
Ето че и на този жизнено важен въпрос отговорът ме връхлетя изневиделица! Докато показвах на сина ми филма на ВВС за раждането (Everyday Miracle) получих просветление. Човешкото дете, за разлика от животните, се ражда твърде недоразвито и неспособно за самостоятелен живот. За да оцелее, то се нуждае от непрекъснати грижи. Първата година след раждането е много важна и критична. Човешките деца се раждат толкова "преждевременно", заради характерната анатомия на жената. Ако се изчака детето да се развие напълно, главата му няма да може да премине през родовия канал (таза). Ако женският таз се разшири още съвсем малко, жената няма да може да върви. Следователно природно е обосновано детето да се роди недоразвито в сравнение с животните и уязвимо.
Сега идва моментът за функцията на мъжа. Мъжът, както всички знаем и както ни се натяква отвсякъде, иска да си разпръсква семето. Но по-важна е причината, поради която го прави - да има наследник. Тъй като детето е уязвимо и за да оцелее има нужда от постоянна грижа, най-вече от страна на майката, мъжката задача е да се грижи именно за нея, за да може тя да изпълни функциите си. Все пак някой трябва да носи храна, да осигурява подслон и да защитава детето и майката, за да оцелеят. Затова и мъжете са създадени физически по-силни.
И така, ако някой мъж иска наследник, не е достатъчно просто да разпръсне семето си. Трябва и да се погрижи плодът му да порасне и да стане самостоятелно човешко същество.
неделя, 21 август 2011 г.
Универсално
Преди време се чудех дали е възможно да просъществува брак между мюсюлманин и християнин. Един от въпросите, свързани с тази идея, беше дали е възможно да се измисли име за евентуалното дете от такава връзка, което да е достатъчно мюсюлманско, в същото време и християнско и едновременно с това да звучи нормално на български.
Ето че неочаквано, след като вече отдавна бях забравила за всичко това, ме връхлетяха три страхотни имена, които отговарят на всички горепосочени условия. Дори са толкова хубави, че с удоволствие бих кръстила мое дете така :)
Първото име е Зара.
Да, точно така - като Стара Загора, като приятелката ми Зара.
Неотдавна гледах индийския филм "Вер и Зара", в който съвсем ясно се подчертаваше, че Зара е мюсюлманка. Ето повече за филма:
http://www.imdb.com/title/tt0420332/
http://en.wikipedia.org/wiki/Veer-Zaara
Както ясно се вижда, Зара е не само хубава, но и добра, свободолюбива, всеотдайна, предана, искрена и напредничава.
Какво повече може да иска едно момиче :)
Второто име е Ида. Всъщност американците го произнасят Айда, но се пише "Ida" и на мен "Ида" ми харесва повече :) Става въпрос за едно иранско момиче, което живее в Америка. За нея научих от... дръжте се, никога не бихте се сетили, ха-ха-ха... от "Мислят си, че могат да танцуват"! Тя се явява на прослушване със следния танц:
А тук може да видите цялото изпълнение: http://youtu.be/CBCNCO7NMjA
Последното име е мъжко и си го харесах от турския сериал "Мечтатели". Единият от главните герои се казва Денис :) Той е добро момче, което идва от богато семейство, но иска да се справи с живота си сам и учи за режисьор.
Ако намеря и още имена, ще продължа списъка :)
Ето че неочаквано, след като вече отдавна бях забравила за всичко това, ме връхлетяха три страхотни имена, които отговарят на всички горепосочени условия. Дори са толкова хубави, че с удоволствие бих кръстила мое дете така :)
Да, точно така - като Стара Загора, като приятелката ми Зара.
Неотдавна гледах индийския филм "Вер и Зара", в който съвсем ясно се подчертаваше, че Зара е мюсюлманка. Ето повече за филма:
http://www.imdb.com/title/tt0420332/
http://en.wikipedia.org/wiki/Veer-Zaara
Както ясно се вижда, Зара е не само хубава, но и добра, свободолюбива, всеотдайна, предана, искрена и напредничава.
Какво повече може да иска едно момиче :)
Второто име е Ида. Всъщност американците го произнасят Айда, но се пише "Ida" и на мен "Ида" ми харесва повече :) Става въпрос за едно иранско момиче, което живее в Америка. За нея научих от... дръжте се, никога не бихте се сетили, ха-ха-ха... от "Мислят си, че могат да танцуват"! Тя се явява на прослушване със следния танц:
А тук може да видите цялото изпълнение: http://youtu.be/CBCNCO7NMjA
Последното име е мъжко и си го харесах от турския сериал "Мечтатели". Единият от главните герои се казва Денис :) Той е добро момче, което идва от богато семейство, но иска да се справи с живота си сам и учи за режисьор.
Ако намеря и още имена, ще продължа списъка :)
четвъртък, 30 декември 2010 г.
Честита Нова година
В навечерието на Нова година идва време за пожелания. Но тъй като времето и начинът на живот така са ни променили, че нито имаме време да се виждаме, нито възпитанието ни вече позволява да сме така открити, не сме съвсем сигурни какво точно е най-хубавото пожелание за иначе близките ни приятели :)))) Не знаем къде ни е отнесъл вятърът, както георграфски, така и емоционално, но въпреки всичко, искаме да донесем радост. Затова обикновено пожелаваме "вашите желания са мои пожелания и дано всички се сбъднат по по най-прекрасния и вълшебен начин!"
Хубаво, но има един малък проблем. Много хора не знаят какво искат. Те чувстват, че нещо не им харесва, страдат от дадено стечение на обстоятелствата, от лош късмет, завиждат за нещо на някой ближен или неближен, стремят се към блага, които, след като получат, им омръзват и ги правят още по-нещастни. Хората чувстват какво е щастието, те всъщност не искат конкретен обект или събитие, а чувството, което те предизвикват (или си мислим, че ще предизвикат). Затова е толкова лесно да си нещастен, въпреки, че получаваш много подаръци и сбъднати мечти. Не си наясно, че всъщност си се подвел и искаш не това, което ще те направи щастлив, а онова, което е направило някой друг щастлив. Или поне таки си мислиш.
Дълго време бях убедена, че знам много точно какво искам. Дори магията започна да се случва за мен. Нещата взеха да се подреждат като по поръчка. Но... Ех, това "но", да му се не види! Тъкмо всичко да се подреди идеално, когато огънят взе да изгасва, силите да ме напускат, енергията - да се оттегля. Опитвам се да си пожелая какво искам да се случи, но не мога. Объркана съм. Разум, чувства... Каша! Отново неяснота, неувереност... да му се не види!
Сещам се за друг период, в който отчаяно търсех изход. 2001, София. Руската църква! Всеки, който си пожелае нещо там, то се сбъдва! Спомних си как трябваше да напиша какво искам от Св. Серафим. Писах, зачертавах, писах, зачертавах, накрая не пуснах нищо в урната. На следващия ден всичко се повтори. И така - една седмица! Не ходех на лекции, не ядях, не спях, само четях и мислех по моя въпрос. След дълги мъки и терзания съчиних моите два реда желание! Бях толкова щастлива, бях наясно със себе си! Знаех какво искам. И то се сбъдна! Само след два дни!
В тази връзка се сещам и за листчетата с желания, които сахаджа йогите пишат. Сещам се и за смисъла на молитвата, за който четох в една книга за будизъм. Всъщност всичко се прави, за да си изясним какво точно искаме, съвсем точно - едно-две конкретни неща, ясно формулирани. Колкото повече формулираме мислите си, толкова повече ни става ясно какво трябва да направим, за да ги постигнем и какво остава да поискаме от невидимите сили.
Така че тази година пожелавам на всички - напишете желанията си на лист хартия, прочитайте ги всеки ден, до момента, в който спрат да се променят. Напишете новите желания на чисто, дано те се сбъднат и ви донесат много радост!
Хубаво, но има един малък проблем. Много хора не знаят какво искат. Те чувстват, че нещо не им харесва, страдат от дадено стечение на обстоятелствата, от лош късмет, завиждат за нещо на някой ближен или неближен, стремят се към блага, които, след като получат, им омръзват и ги правят още по-нещастни. Хората чувстват какво е щастието, те всъщност не искат конкретен обект или събитие, а чувството, което те предизвикват (или си мислим, че ще предизвикат). Затова е толкова лесно да си нещастен, въпреки, че получаваш много подаръци и сбъднати мечти. Не си наясно, че всъщност си се подвел и искаш не това, което ще те направи щастлив, а онова, което е направило някой друг щастлив. Или поне таки си мислиш.
Дълго време бях убедена, че знам много точно какво искам. Дори магията започна да се случва за мен. Нещата взеха да се подреждат като по поръчка. Но... Ех, това "но", да му се не види! Тъкмо всичко да се подреди идеално, когато огънят взе да изгасва, силите да ме напускат, енергията - да се оттегля. Опитвам се да си пожелая какво искам да се случи, но не мога. Объркана съм. Разум, чувства... Каша! Отново неяснота, неувереност... да му се не види!
Сещам се за друг период, в който отчаяно търсех изход. 2001, София. Руската църква! Всеки, който си пожелае нещо там, то се сбъдва! Спомних си как трябваше да напиша какво искам от Св. Серафим. Писах, зачертавах, писах, зачертавах, накрая не пуснах нищо в урната. На следващия ден всичко се повтори. И така - една седмица! Не ходех на лекции, не ядях, не спях, само четях и мислех по моя въпрос. След дълги мъки и терзания съчиних моите два реда желание! Бях толкова щастлива, бях наясно със себе си! Знаех какво искам. И то се сбъдна! Само след два дни!
В тази връзка се сещам и за листчетата с желания, които сахаджа йогите пишат. Сещам се и за смисъла на молитвата, за който четох в една книга за будизъм. Всъщност всичко се прави, за да си изясним какво точно искаме, съвсем точно - едно-две конкретни неща, ясно формулирани. Колкото повече формулираме мислите си, толкова повече ни става ясно какво трябва да направим, за да ги постигнем и какво остава да поискаме от невидимите сили.
Така че тази година пожелавам на всички - напишете желанията си на лист хартия, прочитайте ги всеки ден, до момента, в който спрат да се променят. Напишете новите желания на чисто, дано те се сбъднат и ви донесат много радост!
Весело посрещане на Нова година, много осъзната и пълноценна да е тя за всички, здрава и щастлива!
понеделник, 8 ноември 2010 г.
3
След семинара в Илмиц се чувствам страхотно. Вярно, малко се бях разболяла, бронхит, трябваше да мина на антибиотици и други отрови, но какво значение има тленното, когато душата лети?! Починах си, заредих се с енергия, не се изморявам, искам още!
Трябва ми само малко повече време за Ники. Защо денят няма 50 часа...
неделя, 3 октомври 2010 г.
On the Road Again...
Ето че колелото отново се завърта и аз отново съм ученик, отново се опитвам да нося няколко дини под една мишница, отново се задъхвам от работа, отново живея!
Време е да преосмисля приоритетите си, подхода към различните дейности, с които се захващам, организацията си. Всичко е въпрос на организация и стегнат подход към изпълнението на задачите!
Трябва да се науча да си лягам рано! И под 'рано' да не се разбира между 2 и 4 сутринта!
Трябва да се науча да приемам грешките си и да си прощавам.
Трябва да се науча да прощавам и на другите.
Работата може да бъде и удоволствие. Две работи могат да се сливат и по този начин да се изпълняват едновременно. Всичко в природата е свързано, защо да не са и моите работи?
Големите промени могат да се постигнат с множество малки подобрения!
Време е да преосмисля приоритетите си, подхода към различните дейности, с които се захващам, организацията си. Всичко е въпрос на организация и стегнат подход към изпълнението на задачите!
Трябва да се науча да си лягам рано! И под 'рано' да не се разбира между 2 и 4 сутринта!
Трябва да се науча да приемам грешките си и да си прощавам.
Трябва да се науча да прощавам и на другите.
Работата може да бъде и удоволствие. Две работи могат да се сливат и по този начин да се изпълняват едновременно. Всичко в природата е свързано, защо да не са и моите работи?
Големите промени могат да се постигнат с множество малки подобрения!
петък, 13 август 2010 г.
Две сходни рецепти с много различен резултат :)
През ваканцията имам доста време да се правя на примерна майка и да готвя. И така доста често правя закуска банички, сладки или кекс, като от време на време редувам рецептите. Веднъж се случи така, че две от рецептите ми се сториха изненадващо сходни, само дето едната беше за кекс, а другата - за банички! Това ме накара да се замисля и да видя голямото сходство в повечето рецепти и как понякога разликата е само в някоя подправка, смяната на някой елемент, пропорция. Но, въпреки че наглед сме променили нещо съвсем незначително, резултатът е съвсем различен. Значи все пак и дребните неща са от значение...
Рецепта за банички (от Райна, по-точно от майка й :))
2 чаени чаши (ч.ч.) брашно;
1 ч.ч. кисело мляко;
1 кафена лъжичка сода бикарбонат;
5 супени лъжици олио;
1 ч.ч. натрошено сирене.
Всичко се разбърква добре. Тавата за печене се намазва с масло (не с олио, защото залепва повече). С намазнени ръце се взимат малки парчета от мекото тесто и се оформят топчета. Нареждат се в тавата на известно разстояние едно от друго. Пекат се в умерена фурна (180 градуса) докато добият златист цвят (около 30 минути).
Рецепта за кекс (от баба Иванка)
2 ч.ч. брашно;
1 ч.ч кисело мляко;
1 чаена лъжица сода бикарбонат;
1/2 ч.ч. олио
1 ч.ч. захар
По желание може да се украси с нарязан локум и орехи (аз ги смесвам с тестото, защото иначе локумът става много твърд при изпичането).
Всичко се разбърква добре. Формичката за кекс се намазва с масло и се поръсва с брашно. Сместа за кекса се изсипва в нея и се пече в умерена фурна около 40 минути. Първите 20 минути фурната не се отваря, за да не спадне кекса (по съвет на баба).
Рецепта за банички (от Райна, по-точно от майка й :))
2 чаени чаши (ч.ч.) брашно;
1 ч.ч. кисело мляко;
1 кафена лъжичка сода бикарбонат;
5 супени лъжици олио;
1 ч.ч. натрошено сирене.
Всичко се разбърква добре. Тавата за печене се намазва с масло (не с олио, защото залепва повече). С намазнени ръце се взимат малки парчета от мекото тесто и се оформят топчета. Нареждат се в тавата на известно разстояние едно от друго. Пекат се в умерена фурна (180 градуса) докато добият златист цвят (около 30 минути).
Рецепта за кекс (от баба Иванка)
2 ч.ч. брашно;
1 ч.ч кисело мляко;
1 чаена лъжица сода бикарбонат;
1/2 ч.ч. олио
1 ч.ч. захар
По желание може да се украси с нарязан локум и орехи (аз ги смесвам с тестото, защото иначе локумът става много твърд при изпичането).
Всичко се разбърква добре. Формичката за кекс се намазва с масло и се поръсва с брашно. Сместа за кекса се изсипва в нея и се пече в умерена фурна около 40 минути. Първите 20 минути фурната не се отваря, за да не спадне кекса (по съвет на баба).
неделя, 11 юли 2010 г.
понеделник, 30 ноември 2009 г.
Изгубени в превода
И в нашата история за привикването в яслата няма да липсва момент на драма и сълзи, но слава богу, мога да говоря за този момент в единствено число :) Реших да оставя някой друг да води Ники и проблемът светкавично се реши - за около седмица и половина, че дори по-малко!!!
Тъкмо с баща му се бяхме успокоили, че нещата вървят добре, когато една сутрин, преди да влезе в яслата, Ники взе да повтаря: "Пий му, бий му". Почти бях сигурна, че това не означава, че някой го е ударил или се е сбил с някого, защото на този етап той главно общува с думи и фрази, които е чул в дадена комбинация, а комбинацията "бий му" е абсолютно нелогична за мен. Подкокоросани обаче от недоверието си към институциите, тревогата от раздялата с детето си (Ники може да свикна с яслата, но аз още не съм... :) ) и от митовете и легендите, които се носят за яслите, пък и бяхме няколко родителки накуп, което допълнително засили страстите, решихме, че определено става въпрос за някакъв бой! Помолих госпожата да наглежда Ники да не се сбие с някое дете, защото явно това го е притеснило - все сочи вратата и повтаря: "Там, бий му." Госпожоата очевидно се обиди, въпреки моите уверения, че не я упреквам, а по-скоро я моля за съдействие.
Малко по-късно същия ден, на свечеряване, Ники се заигра с едно плюшено коте у дома. Много обича котки, а това дори мяука и очите му светят в зелено!!! Изведнъж заяви: "Пий му." Попитах го какво означава това, а той стана, изгаси лампата, легна до котето и каза: "Пий му." Веднага ми светна лампичката! "Пий му" или "бий му" всъщност означава "спи му се"!!! Това напълно се връзваше и с разказите на госпожата как Ники все се въртял около някакво креватче и полягвал на него!
***
Наскоро, в разговор с Труфка, инструкторката ми по йога, тя спомена, че в миналия си живот съм била балерина и съм живяла в Русия. Затова толкова много съм обичала балета, имала съм много силен спомен от миналия си живот. Всъщност разговорът ни се въртеше около възпитанието на моя син и притесненията ми да не сгреша и да не го подтисна. Труфка ми каза да го слушам, особено в първите 3-4 години от живота си, защото той сам щял да ми каже за какво е роден, какво е призванието му. В тези първи години децата не си измисляли, а знаели много по-добре от възрастните, кое е най-добро за тях.
Опитах се да се сетя дали и аз не съм давала знаци на майка ми като малка. Тя твърди, че съм почнала да рисувам от много малка, била съм още на годинка. Правела съм това по цял ден. Изрисувала съм всички възглавници, стени, шкафове. Дори ми показа някои от "творбите" ми :) Докато съм била бебе те са представлявали усмихнати човечета, но в по-късен етап, който дори аз си спомням, рисувах главно балеринки. Балеринки с вдигнат крак, с ръце над главата... Колкото по-сложна стойка - толкова по-добре! Спомням си също как мама казваше колко движение има в картините ми.
Тя си е мислела, съвсем логично, че искам да стана художник, а аз съм искала да танцувам...
Тъкмо с баща му се бяхме успокоили, че нещата вървят добре, когато една сутрин, преди да влезе в яслата, Ники взе да повтаря: "Пий му, бий му". Почти бях сигурна, че това не означава, че някой го е ударил или се е сбил с някого, защото на този етап той главно общува с думи и фрази, които е чул в дадена комбинация, а комбинацията "бий му" е абсолютно нелогична за мен. Подкокоросани обаче от недоверието си към институциите, тревогата от раздялата с детето си (Ники може да свикна с яслата, но аз още не съм... :) ) и от митовете и легендите, които се носят за яслите, пък и бяхме няколко родителки накуп, което допълнително засили страстите, решихме, че определено става въпрос за някакъв бой! Помолих госпожата да наглежда Ники да не се сбие с някое дете, защото явно това го е притеснило - все сочи вратата и повтаря: "Там, бий му." Госпожоата очевидно се обиди, въпреки моите уверения, че не я упреквам, а по-скоро я моля за съдействие.
Малко по-късно същия ден, на свечеряване, Ники се заигра с едно плюшено коте у дома. Много обича котки, а това дори мяука и очите му светят в зелено!!! Изведнъж заяви: "Пий му." Попитах го какво означава това, а той стана, изгаси лампата, легна до котето и каза: "Пий му." Веднага ми светна лампичката! "Пий му" или "бий му" всъщност означава "спи му се"!!! Това напълно се връзваше и с разказите на госпожата как Ники все се въртял около някакво креватче и полягвал на него!
***
Наскоро, в разговор с Труфка, инструкторката ми по йога, тя спомена, че в миналия си живот съм била балерина и съм живяла в Русия. Затова толкова много съм обичала балета, имала съм много силен спомен от миналия си живот. Всъщност разговорът ни се въртеше около възпитанието на моя син и притесненията ми да не сгреша и да не го подтисна. Труфка ми каза да го слушам, особено в първите 3-4 години от живота си, защото той сам щял да ми каже за какво е роден, какво е призванието му. В тези първи години децата не си измисляли, а знаели много по-добре от възрастните, кое е най-добро за тях.
Опитах се да се сетя дали и аз не съм давала знаци на майка ми като малка. Тя твърди, че съм почнала да рисувам от много малка, била съм още на годинка. Правела съм това по цял ден. Изрисувала съм всички възглавници, стени, шкафове. Дори ми показа някои от "творбите" ми :) Докато съм била бебе те са представлявали усмихнати човечета, но в по-късен етап, който дори аз си спомням, рисувах главно балеринки. Балеринки с вдигнат крак, с ръце над главата... Колкото по-сложна стойка - толкова по-добре! Спомням си също как мама казваше колко движение има в картините ми.
Тя си е мислела, съвсем логично, че искам да стана художник, а аз съм искала да танцувам...
неделя, 15 март 2009 г.
Надежда
Вчера в таксито, докато се прибирахме, с шофьора се разговорихме. Този човек ми въна надеждата. Понякога е достатъчно да срещнеш един непознат, който не се страхува да отвори съзнанието си. И си доволен. Не си сам. Не просто не си сам, а дори може би си болшинство!
понеделник, 9 март 2009 г.
Нов случай, различна развръзка
Помествам един цитат от сайта на БНТ. Цитирам всичко, защото когато новината остарее, линкът към текста ще е невалиден.
Ако турският автобус от катастрофата при Стара Загора беше спазил ограничението за скоростта, може би чудото щеше да е в Стара Загора...
09.03.2009 / 11:55Тежка катастрофа в Пловдив
Автор: Златин БояджиевЧетирима души пострадаха при катастрофа тази сутрин в в Пловдив. По първоначални данни от полицията в 7.30 часа на кръстовище в жилищен район „Тракия”, автобус “Мерцедес”, отнел предимството на два леки автомобила-Ауди и Сеат и те едновременно се блъснали в него.
Истинско чудо е, че при катастрофата няма загинали, тъй като при огледа на произшествието не се забелязва спирачен път. Всички пътници от двата автомобила се намират в университетската болница в Пловдив. Според лекарите няма опасност за живота на четиримата пострадали. Все още не е ясно с каква скорост са карали водачите при сблъсъка
Шофьорът на автобуса и неговият колега не пожелаха да говорят по разбираеми причини.
Репортер:
- Вие ли карахте автобуса?Кръстовището на смъртта, както е познато на жителите на квартала, всеки месец е в полезрението на медиите и контролните органи. Наскоро на същото място бетоновоз събори контактната мрежа на тролейбусите.
Ако турският автобус от катастрофата при Стара Загора беше спазил ограничението за скоростта, може би чудото щеше да е в Стара Загора...
?!!!!???!?!?!?!?!?!???!?!!!!?!?!
Не мога, не искам да приемам, че живея сред толкова много злоба, злорадство и невежество!
Съжалявам, че си позволих коментар на страницата на долнопробно онлайн издание, където сдухани комплексари спестяват пари от терапия като изливат неистово простотията си... Не четете dnes.bg! Поне не, ако искате качествено представяне на новините и филтриране на мненията. Ако обаче си падате по спама, това място ще е рай за вас!
Надявам се скоро истината за инцидента край Стара Загора да излезе наяве! Много ми се иска да видя физиономиите на обезумелите, безгрешни, велики! мнениедавци като разберат, че виновен за трагичния изход от катастрофата е шофьорът на АВТОБУСА! Който, при все това, е професионалист! Иска ми се да надникна в съзнанието на малоумниците, които се радват (да!!!!! така са го написали!!!!!!) за смъртта на едно дете!!!!! Искам да се запозная с майките им, с техните деца, с тях, да разбера що за нещастен живот ги е довел дотук. МРЪСНИЦИ!
Аз познавам Павел, шофьора на леката кола. Е, вярно, не съвсем отблизо, но все пак живеем врата до врата. Той не е такъв, какъвто го описват подивелите, жадни за кръв ненормалници по разни сайтове. Той е едно съвсем нормално, добро момче, което никога не е давало вид на "бабаит" или "джигит". Родителите му са интелигентни хора, които са му гласували доверие, само няколко месеца преди да се отдели от семейството и да стане студент. Ужасявам се как някой може да съди друг, без изобщо да го познава! И то толкова категорично, крайно... ужасяващо... нямам думи!
Уж сме еволюирали... Вече виждам как хората са допуснали инквизицията, световните войни, всички престъпления срещу човечеството. Една екзалтирана тълпа е готова на всичко! Стадо такова!
На всички тези пожелавам в следващия им живот да станат майки! И някак си да помнят какви са ги говорели! А ако това им е малко, пожелавам им да имат и сърце и душа, с които да разберат и усетят какво означават думите им. Не казвам "действията им", защото такива жалки плужеци обикновено не действат, а само плямпат!
Съжалявам, че си позволих коментар на страницата на долнопробно онлайн издание, където сдухани комплексари спестяват пари от терапия като изливат неистово простотията си... Не четете dnes.bg! Поне не, ако искате качествено представяне на новините и филтриране на мненията. Ако обаче си падате по спама, това място ще е рай за вас!
Надявам се скоро истината за инцидента край Стара Загора да излезе наяве! Много ми се иска да видя физиономиите на обезумелите, безгрешни, велики! мнениедавци като разберат, че виновен за трагичния изход от катастрофата е шофьорът на АВТОБУСА! Който, при все това, е професионалист! Иска ми се да надникна в съзнанието на малоумниците, които се радват (да!!!!! така са го написали!!!!!!) за смъртта на едно дете!!!!! Искам да се запозная с майките им, с техните деца, с тях, да разбера що за нещастен живот ги е довел дотук. МРЪСНИЦИ!
Аз познавам Павел, шофьора на леката кола. Е, вярно, не съвсем отблизо, но все пак живеем врата до врата. Той не е такъв, какъвто го описват подивелите, жадни за кръв ненормалници по разни сайтове. Той е едно съвсем нормално, добро момче, което никога не е давало вид на "бабаит" или "джигит". Родителите му са интелигентни хора, които са му гласували доверие, само няколко месеца преди да се отдели от семейството и да стане студент. Ужасявам се как някой може да съди друг, без изобщо да го познава! И то толкова категорично, крайно... ужасяващо... нямам думи!
Уж сме еволюирали... Вече виждам как хората са допуснали инквизицията, световните войни, всички престъпления срещу човечеството. Една екзалтирана тълпа е готова на всичко! Стадо такова!
На всички тези пожелавам в следващия им живот да станат майки! И някак си да помнят какви са ги говорели! А ако това им е малко, пожелавам им да имат и сърце и душа, с които да разберат и усетят какво означават думите им. Не казвам "действията им", защото такива жалки плужеци обикновено не действат, а само плямпат!
вторник, 18 ноември 2008 г.
Луд умора няма
...или свободният умора няма.
Днес се замислих защо синът ми не се изморява при положение, че всяка нощ изнася рок концерти, от онези най-хард версиите, за изпълнителите на които моят приятел Любо казва, че се нуждаят от сироп за кашлица.
Накрая отговорът ме удари като мълния! Защото не прави нищо срещу волята си. Прави само онова, което иска и по колкото иска. И така действията го зареждат с енергия, вместо да му я отнемат.
Днес се замислих защо синът ми не се изморява при положение, че всяка нощ изнася рок концерти, от онези най-хард версиите, за изпълнителите на които моят приятел Любо казва, че се нуждаят от сироп за кашлица.
Накрая отговорът ме удари като мълния! Защото не прави нищо срещу волята си. Прави само онова, което иска и по колкото иска. И така действията го зареждат с енергия, вместо да му я отнемат.
вторник, 14 октомври 2008 г.
Проклятието на колата?
Във фаталния 13-ти епизод от 11-ти сезон на американския Сървайвър има една една реплика, която ме накара да се замисля - проклятието на колата. Става въпрос, че никой от спечелилите колата в първите 10 (дори 11) сезона на риалити предаването не е печелил играта! Суеверните го наричали "проклятието на колата". Разбира се, в единайсти сезон случката се повтаря.
Подобно суеверие има и в "Шеметна надпревара" за "забавянето" или "yield" - it backfires или просто ти се връща! Това пък е възможност за участниците в играта да забавят някой от следващите отбори с половин час. В игра като "Шеметна надпревара" това е доста изнервящо! Но в сезоните, които съм превеждала, използването на този похват наистина се връща. Тези, които забавят отпадат доста скоро от играта, а забавените просперират и дори понякога печелят състезанието!
Това също много ми напомня на известното "Когато печелиш, не знаеш какво губиш и когато губиш, не знаеш какво печелиш".
Дали в живота наистина има винаги две страни? И дали всеки има заложени някакви победи и звездни мигове и ако пропуснем един, следващият може да е дори по-зашеметяващ? Дали трябва да се вкопчваме във всяка възможност, да сме винаги нащрек, или е по-добре да се отпуснем, да живеем според нуждите си и да вярваме, че щастието няма как да ни отмине?
Животът винаги ни дава знаци. В тях се крият много отговори. Но как да разпознаем знаците, когато почти всичко може да ни говори, ако сме на правилната вълна. Но ако не сме, колкото и да сме внимателни, ще пропуснем кодираното съобщение или просто ще го подминем, без да го разберем. В крайна сметка, когато си тръгнал в правилната посока и една ябълка да ти падне на главата, ще измислиш теорията за земното притегляне. На моята и сто да паднат, пак ще се чудя под кое дърво да отида, за да спре да ме боли главата :-)
Значи да променя горното твърдение: "Когато пропуснеш някоя вълна, не знаеш на каква ще налетиш и обратно, когато налетиш на хубава вълна, не знаеш коя пропускаш".
От всичко дотук човек като мен, който много държи да не се прекара, е направо хвърлен в отчаяние. Ами то излиза, че човек винаги е прекаран и винаги печели.
Подобно суеверие има и в "Шеметна надпревара" за "забавянето" или "yield" - it backfires или просто ти се връща! Това пък е възможност за участниците в играта да забавят някой от следващите отбори с половин час. В игра като "Шеметна надпревара" това е доста изнервящо! Но в сезоните, които съм превеждала, използването на този похват наистина се връща. Тези, които забавят отпадат доста скоро от играта, а забавените просперират и дори понякога печелят състезанието!
Това също много ми напомня на известното "Когато печелиш, не знаеш какво губиш и когато губиш, не знаеш какво печелиш".
Дали в живота наистина има винаги две страни? И дали всеки има заложени някакви победи и звездни мигове и ако пропуснем един, следващият може да е дори по-зашеметяващ? Дали трябва да се вкопчваме във всяка възможност, да сме винаги нащрек, или е по-добре да се отпуснем, да живеем според нуждите си и да вярваме, че щастието няма как да ни отмине?
Животът винаги ни дава знаци. В тях се крият много отговори. Но как да разпознаем знаците, когато почти всичко може да ни говори, ако сме на правилната вълна. Но ако не сме, колкото и да сме внимателни, ще пропуснем кодираното съобщение или просто ще го подминем, без да го разберем. В крайна сметка, когато си тръгнал в правилната посока и една ябълка да ти падне на главата, ще измислиш теорията за земното притегляне. На моята и сто да паднат, пак ще се чудя под кое дърво да отида, за да спре да ме боли главата :-)
Значи да променя горното твърдение: "Когато пропуснеш някоя вълна, не знаеш на каква ще налетиш и обратно, когато налетиш на хубава вълна, не знаеш коя пропускаш".
От всичко дотук човек като мен, който много държи да не се прекара, е направо хвърлен в отчаяние. Ами то излиза, че човек винаги е прекаран и винаги печели.
вторник, 7 октомври 2008 г.
БТВ репортерите, "На учителя с любов"
Оттук можете да видите онлайн двете предавания "На учителя с любов" на репортера Стоян Георгиев и оператора Валентин Николов.
Най-накрая някой да се сети за проблемите в българското училище и да се престраши да погледне нещата в дълбочина, а не само да кани разярени от учителската стачка родители! Похвална е саможертвата на журналиста от БТВ Стоян Георгиев! Макар че за един месец не може да се добие напълно ясна представа за положението.
Първо, когато "не си оттук и си за малко" съвсем не е същото като да знаеш, че това е животът ти.
Второ, за един месец работа този начинаещ учител съвсем не е изпитал всички "екстри" в професията - организиране, подготовка и проверка на олимпиади, конкурсни изпити и други подобни състезания. Те се провеждат в събота и неделя, а организацията и проверката, извън редовните часове, но задължително на работното място и не вкъщи. Разбира се, учителите не получават никакво допълнително възнаграждение за тази си допълнителна работа (всъщност тя дори не се води допълнителна) и са длъжни да нямат личен живот и да могат винаги да са налице в "почивните дни".
Също така временният колега-журналист не е успял да вкуси от сладостта на безумната бумащина, която минава през ръцете на всеки класен ръководител.
Не е имал и уникалното удоволствие да иде на почивка за сметка на учениците - тоест с тях! Тук задължително вмъквам и една скоба, защото съм сигурна, че ще има хора, които няма да разберат намека. Вие, неразбралите, помислете си с каква радост се отървавате от децата си за някой уикенд, за да си починете, а те са само 2, 3, 4... Представете си сега с какъв "кеф" отива да си "почива" даскалът с 20-30 наведнъж, след като цяла година си е мечтал да си почине от тях! Не пропускам също да спомена, че организацията на екскурзиите също се прави от учителите (нещо, за което бихте си платили, ако бяхте отишли във всяка туристическа агенция, но нали тук говорим за даскали...), отново извън работно време, но за сметка на това, на техни разноски (телефонни разговори, пътувания, свързани с организацията, и т.н.)! Учителите не ползват командировъчни, но пък носят огромна отговорност...
Да, има и готини деца (като моите ученици), но, както виждате в материала, не всички са такива. Пък дори и с готини деца, пак не бих нарекла ученическата екскурзия "почивка". Просто, когато децата са свестни, се чувстваш морално удовлетворен и от тази гледна точка, си струва.
А ако репортерът беше и класен ръководител, след малко повече от месец, щеше да усети и друга страхотна тръпка - родителския тормоз. Не всички родители са такива, но и малкото, които го правят, са достатъчно. Смятат те за спешно отделение и звънят за всякакви щуротии, по всяко време на денонощието, седем дни в седмицата. И винаги трябва да си усмихнат и любезен! И отново да нямаш личен живот...
Но няма какво да се сърдим на хората за тяхното отношение. Те не знаят. Също както аз не знам какво им е на шофьорите или строителните работници, или на инженерите, или на счетоводителите, или на продавачите... Чувала съм какви ли не безумни коментари от доста интелигентни хора (които обаче хабер си нямат за какво става въпрос), дори от приятели, дори майка ми възкликна веднъж: "Ама Ани, никога не съм предполагала, че учителите работят толкова много!" (тя също си мислеше, че учителството е лесна работа, а баща ми смяташе, че не ми стига времето и седя по нощите, защото не съм организирана...) Винаги досега обвинявах журналистите и правителството за наложеното отношение. За първи път съм опровергана от журналист. Това е една слаба светлинка в тунела, но е все пак някаква надежда. Дано пък повлече крак...
И ето една много добра статия на човек, когото много уважавам, Яна Шишкова - ТУК.
Най-накрая някой да се сети за проблемите в българското училище и да се престраши да погледне нещата в дълбочина, а не само да кани разярени от учителската стачка родители! Похвална е саможертвата на журналиста от БТВ Стоян Георгиев! Макар че за един месец не може да се добие напълно ясна представа за положението.
Първо, когато "не си оттук и си за малко" съвсем не е същото като да знаеш, че това е животът ти.
Второ, за един месец работа този начинаещ учител съвсем не е изпитал всички "екстри" в професията - организиране, подготовка и проверка на олимпиади, конкурсни изпити и други подобни състезания. Те се провеждат в събота и неделя, а организацията и проверката, извън редовните часове, но задължително на работното място и не вкъщи. Разбира се, учителите не получават никакво допълнително възнаграждение за тази си допълнителна работа (всъщност тя дори не се води допълнителна) и са длъжни да нямат личен живот и да могат винаги да са налице в "почивните дни".
Също така временният колега-журналист не е успял да вкуси от сладостта на безумната бумащина, която минава през ръцете на всеки класен ръководител.
Не е имал и уникалното удоволствие да иде на почивка за сметка на учениците - тоест с тях! Тук задължително вмъквам и една скоба, защото съм сигурна, че ще има хора, които няма да разберат намека. Вие, неразбралите, помислете си с каква радост се отървавате от децата си за някой уикенд, за да си починете, а те са само 2, 3, 4... Представете си сега с какъв "кеф" отива да си "почива" даскалът с 20-30 наведнъж, след като цяла година си е мечтал да си почине от тях! Не пропускам също да спомена, че организацията на екскурзиите също се прави от учителите (нещо, за което бихте си платили, ако бяхте отишли във всяка туристическа агенция, но нали тук говорим за даскали...), отново извън работно време, но за сметка на това, на техни разноски (телефонни разговори, пътувания, свързани с организацията, и т.н.)! Учителите не ползват командировъчни, но пък носят огромна отговорност...
Да, има и готини деца (като моите ученици), но, както виждате в материала, не всички са такива. Пък дори и с готини деца, пак не бих нарекла ученическата екскурзия "почивка". Просто, когато децата са свестни, се чувстваш морално удовлетворен и от тази гледна точка, си струва.
А ако репортерът беше и класен ръководител, след малко повече от месец, щеше да усети и друга страхотна тръпка - родителския тормоз. Не всички родители са такива, но и малкото, които го правят, са достатъчно. Смятат те за спешно отделение и звънят за всякакви щуротии, по всяко време на денонощието, седем дни в седмицата. И винаги трябва да си усмихнат и любезен! И отново да нямаш личен живот...
Но няма какво да се сърдим на хората за тяхното отношение. Те не знаят. Също както аз не знам какво им е на шофьорите или строителните работници, или на инженерите, или на счетоводителите, или на продавачите... Чувала съм какви ли не безумни коментари от доста интелигентни хора (които обаче хабер си нямат за какво става въпрос), дори от приятели, дори майка ми възкликна веднъж: "Ама Ани, никога не съм предполагала, че учителите работят толкова много!" (тя също си мислеше, че учителството е лесна работа, а баща ми смяташе, че не ми стига времето и седя по нощите, защото не съм организирана...) Винаги досега обвинявах журналистите и правителството за наложеното отношение. За първи път съм опровергана от журналист. Това е една слаба светлинка в тунела, но е все пак някаква надежда. Дано пък повлече крак...
И ето една много добра статия на човек, когото много уважавам, Яна Шишкова - ТУК.
четвъртък, 14 август 2008 г.
Добър лекар?
Доста често, когато се заговори за добър лекар, мненията започват да клонят към това "на мен не ми трябва човек, който да ми прави мили очи, а добър специалист". Повечето от хората, които го твърдят, хабер си нямат какво включва професионализмът в сфера, която им е напълно чужда. Демек, те самите не са медици. Но дори и да бяха, как могат да преценят професионализма на някого, когато той е специализирал в различна област. За да знаеш дали разбира, трябва самият ти да разбираш, което пък обезсмисля търсенето на помощ отвън. ...Е, освен ако не се налага да те оперират или нещо подобно :-)
За пореден път бях разочарована от лекар, но тъжната истина е, че не знам с кого да я сменя. То малко като в политиката стана! Ако се допитам до чуждото мнение, може да бъда тласната към друг специалист, от когото да не съм доволна, защото не ми прави мили очи.
Ами да, милите очи са важни за мен! Това е може би една от най-важните черти на един лекар (или какъвто и да е обслужващ). В никакъв случай не искам да кажа, че ми харесва неискреното и прекалено "мазно" поведение, но определено търся позитивизъм, отзивчивост, култура в отношенията и НАЙ-ВАЖНОТО - НЕ на назидателния тон!
За пореден път се връщам вкъщи почти разплакана след консултация с личната лекарка на сина ми. Ами тази жена как не намери една добра дума да каже! Всеки път, откакто Ники се е родил, вече девет месеца, тя ни намира (на мен и мъжа ми) някакви кусури. Според нея никога не я слушаме какво говори и винаги постъпваме грешно. Само как не сме съсипали детето си... но и това скоро ще стане! След разговор с нея, се обременявам с огромно чувство за вина, без да имам и най-малка представа какво трябва КОНКРЕТНО да направя, за да поправя нещата и светът ми се вижда черен! Изведнъж, моето прекрасно, здраво, щастливо и енергично дете, започва да ми се вижда измъчено и изтерзано, линеещо, заради некомпетентността и липсата на всякакви грижи и любов от страна на майката. Опитвам с къртовски усилия да променя това в продължение на няколко дни, но уви, се провалям. В главата ми всичко е хаотично, понеже не получавам конкретни съвети, чувствам се неуверена в новите стъпки. Синът ми не ги приема добре. Вместо да разцъфне под новите грижи, той е нервен и плаче. Накрая умората ме събаря и аз отново се поддавам на желанията на детето, "дано знае какво прави". Но в съзнанието ми все още стои клеймото "лоша майка". Стара я се, вътрешно се измъчвам, че не мога да угодя на ... лекарката. Всеки път очаквам, че най-сетне и аз мога да се нарека добра и грижовна майка и всеки път - напразно! Грешките се менят, съветите й са различни, важните неща - също. Един път уж правя всичко като по книга, "точно както трябва", а на следващия се окаже, че всичко тотално съм объркала и изобщо къде са ми били ушите. Реших да слушам внимателно и да попитам за конкретни съвети, които да си запиша, за да не забравя. Е да, ама нищо не можах да запиша. Съветите й бяха пълен хаос. Измъчвам се, защото по природа съм много изпълнителна, изпипвам нещата до последния детайл. Винаги са ми се възхищавали как изпълнявам указанията до най-малката подробност. Тук обаче, се провалям... многократно! А може би причината е и в другия, не само в мен? Но как? Тя има 30 години опит!
Понякога имам чувството, че за нея не е важно Ники да е добре, а да се знае ясно колко добър специалист е тя, но как ние никога не я слушаме и колко сме некадърни.
Свекърва ми, с която иначе не винаги се разбираме, каза веднъж нещо много умно: "Едно време, като е нямало теглилки и мерилки, как сме пораснали." Или както Толстой мисля беше го казал (не цитирам точно) "но въпреки лекарите, той оцеля".
Самите лекари не винаги знаят какво може да се направи в даден случай. Медицината не е вездесъща, така че и най-прекрасните специалисти на света не винаги имат отговорите. Всъщност винаги съм се възхищавала много повече на хора, които имат доблестта да признаят "не знам достатъчно" и може да е парадоксално, но на тях вярвам и се доверявам повече. Познавам истинския опит именно с това, че няма твърдото убеждение кое е вярно и кое - не. Светът е пъстър и многолик и има хиляди верни отговора. Че то една задача като решаваш има няколко верни решения, какво остава за живота, пълен с ирационалности! Жена, която медицински доказано, не може да има деца, забременява. Деца, с имунитет срещу СПИН, болни, самоизлекували се от рак... любовта, отчаянието, вярата, самият живот, бременността, раждането, смъртта...
В тази несигурна специалност здравеопазването, добрият специалист е този, който може да вдъхне кураж на пациента. Защото силата на духа прави чудеса - дори медицински доказано! Това са моите "мили очи", които търся в лекаря. Не обичам да ме назидават, да ме подценяват и обиждат. Да, не съм лекар, не съм чела и учила достатъчно, нямам 100-годишен опит, но съм интелигентно човешко същество. Искам да знам какво става с мен, какво мога да променя, какво предлага медицината, какви са плюсовете и минусите. Тази информация е важна за МЕН, за да съм по-уверена, за да спра страховете си или да ги осмисля и обуздая, а не за да се опитам да "взема хляба" на специалиста. То това си е невъзможно, спокойно, специалисти!
А защо всички така настръхват, като чуят, че съм прочела нещо в интернет? От какво се страхуват? Нали са специалисти, би трябвало да са уверени. Освен това защо априори ме взимат за идиот, който няма никаква критична преценка и не знае къде да търси достоверна информация? Честно казано, в интернет може да има и доста плява, но има и доста по-научно обосновани и критични мнения относно различни въпроси, които съвсем тенденциозно се разглеждат по манипулативен начин при жива среща със "специалисти" (слагам кавички, защото за мен е осквернение за термина да се използва за човек, който злоупотребява с положението си, макар хората, за които говоря, да са наистина дипломирани специалисти в своята сфера).
Тук искам да вмъкна и мисли за
Избор на родилен дом и лекар, следящ бременността,
които отдавна ме глождеха. Една основна причина за "гложденето" беше, че едва ли не съм заклеймена като лигла, щом съм родила в частната болница, в която не се предлага нищо по-различно от държавната, освен усмихнато и любезно отношение и добра храна - глезотии. Тук веднага ще вмъкна цитат от "Книга за кърменето", призната дори от НЕлиглите, родили, без да плащат.
Много ми е интересно как ще се отпуснеш на място, където ти викат, защото си нацапала чаршафа на леглото си с кръв, след като си родила! Но да, независимо от предписанията, за да не съм лигла, от мен се изисква да мога в момент, когато съм под въздействие на купища хормони и мога да се разплача за най-малкото нещо, да стисна юмруци, да ударя по масата и да отстоявам мнението си. След това отивам "да правя секс". Явно съм голяма лигла, защото това никак не ме възбужда :-)
Не че в частната болница няма какво още да се желае, но там поне желанията ми имаха значение и не ми се налагаше да се боря с никого. Атмосферата беше наистина много приятна и отпускаща. Имах чувството, че съм сред приятели. Кърмя от първия ден!
Във форума на БГ-мамма, едно момиче нападна любимия ми гинеколог, защото наистина бил позитивен, но нищо не разбирал. Вярно, същото момиче, малко по-рано го беше препоръчала, била много доволна... Да се чудиш на кое да вярваш!
Според мен, особено при следене на бременност, НАЙ-ВАЖНОТО е отношението! В крайна сметка работата на лекаря в този случай е само да проследи един естествен процес, който и без неговата намеса ще протече. Тъй като този процес е скрит, много са притесненията. А притесненията водят доста често до лоши последици. Всяка бременна знае колко емоционално преживяване е този период! За да запази разсъдъка си и да е спокойна докрай, трябва да има подкрепата, А НЕ ЗНАНИЯТА, на своя лекар.
Повечето специалисти обичат да си "връзват гащите" като прогнозират знайни и незнайни фатални вероятности, за да не би ако се случат да ги обвиним, че те не са знаели, не са ни предупредили, че са некомпетентни... Не ми трябват такива! Отлично знам, че фаталният край винаги може да се случи и НИКОЙ на този свят не може да гарантира светлото бъдеще. Но добрият, според мен, специалист е човекът, който ще поеме отговорността, знаейки за вероятностите, да ме успокои, че всичко ще бъде наред, след като вижда, че поне на този етап всичко е нормално и най-вероятно, на базата на по-богатия си опит, както се случва все пак по-често, моята бременност ще има щастлив край. С по-малко думи: отнема моето напрежение, а не ми прехвърля своето! Вдъхва ми увереност и самочувствие, без да се страхува, че това ще го принизи.
В крайна сметка, специалист, който се страхува от мнението и въпросите на един пълен лаик като мен, дали е наистина уверен в себе си? Дали пък е такъв специалист, щом проявява такава слабост? Все пак знанието би трябвало да е сила.
Един от основните похвати за контролиране е дезинформацията, а контролът се търси главно от страхливите и слабите.
Спирам тук, защото много се разпрострях и тръгнах в различна посока от първоначално поетата. Като ми се дървено-философства пак, ще продължа :-)
За пореден път бях разочарована от лекар, но тъжната истина е, че не знам с кого да я сменя. То малко като в политиката стана! Ако се допитам до чуждото мнение, може да бъда тласната към друг специалист, от когото да не съм доволна, защото не ми прави мили очи.
Ами да, милите очи са важни за мен! Това е може би една от най-важните черти на един лекар (или какъвто и да е обслужващ). В никакъв случай не искам да кажа, че ми харесва неискреното и прекалено "мазно" поведение, но определено търся позитивизъм, отзивчивост, култура в отношенията и НАЙ-ВАЖНОТО - НЕ на назидателния тон!
За пореден път се връщам вкъщи почти разплакана след консултация с личната лекарка на сина ми. Ами тази жена как не намери една добра дума да каже! Всеки път, откакто Ники се е родил, вече девет месеца, тя ни намира (на мен и мъжа ми) някакви кусури. Според нея никога не я слушаме какво говори и винаги постъпваме грешно. Само как не сме съсипали детето си... но и това скоро ще стане! След разговор с нея, се обременявам с огромно чувство за вина, без да имам и най-малка представа какво трябва КОНКРЕТНО да направя, за да поправя нещата и светът ми се вижда черен! Изведнъж, моето прекрасно, здраво, щастливо и енергично дете, започва да ми се вижда измъчено и изтерзано, линеещо, заради некомпетентността и липсата на всякакви грижи и любов от страна на майката. Опитвам с къртовски усилия да променя това в продължение на няколко дни, но уви, се провалям. В главата ми всичко е хаотично, понеже не получавам конкретни съвети, чувствам се неуверена в новите стъпки. Синът ми не ги приема добре. Вместо да разцъфне под новите грижи, той е нервен и плаче. Накрая умората ме събаря и аз отново се поддавам на желанията на детето, "дано знае какво прави". Но в съзнанието ми все още стои клеймото "лоша майка". Стара я се, вътрешно се измъчвам, че не мога да угодя на ... лекарката. Всеки път очаквам, че най-сетне и аз мога да се нарека добра и грижовна майка и всеки път - напразно! Грешките се менят, съветите й са различни, важните неща - също. Един път уж правя всичко като по книга, "точно както трябва", а на следващия се окаже, че всичко тотално съм объркала и изобщо къде са ми били ушите. Реших да слушам внимателно и да попитам за конкретни съвети, които да си запиша, за да не забравя. Е да, ама нищо не можах да запиша. Съветите й бяха пълен хаос. Измъчвам се, защото по природа съм много изпълнителна, изпипвам нещата до последния детайл. Винаги са ми се възхищавали как изпълнявам указанията до най-малката подробност. Тук обаче, се провалям... многократно! А може би причината е и в другия, не само в мен? Но как? Тя има 30 години опит!
Понякога имам чувството, че за нея не е важно Ники да е добре, а да се знае ясно колко добър специалист е тя, но как ние никога не я слушаме и колко сме некадърни.
Свекърва ми, с която иначе не винаги се разбираме, каза веднъж нещо много умно: "Едно време, като е нямало теглилки и мерилки, как сме пораснали." Или както Толстой мисля беше го казал (не цитирам точно) "но въпреки лекарите, той оцеля".
Самите лекари не винаги знаят какво може да се направи в даден случай. Медицината не е вездесъща, така че и най-прекрасните специалисти на света не винаги имат отговорите. Всъщност винаги съм се възхищавала много повече на хора, които имат доблестта да признаят "не знам достатъчно" и може да е парадоксално, но на тях вярвам и се доверявам повече. Познавам истинския опит именно с това, че няма твърдото убеждение кое е вярно и кое - не. Светът е пъстър и многолик и има хиляди верни отговора. Че то една задача като решаваш има няколко верни решения, какво остава за живота, пълен с ирационалности! Жена, която медицински доказано, не може да има деца, забременява. Деца, с имунитет срещу СПИН, болни, самоизлекували се от рак... любовта, отчаянието, вярата, самият живот, бременността, раждането, смъртта...
В тази несигурна специалност здравеопазването, добрият специалист е този, който може да вдъхне кураж на пациента. Защото силата на духа прави чудеса - дори медицински доказано! Това са моите "мили очи", които търся в лекаря. Не обичам да ме назидават, да ме подценяват и обиждат. Да, не съм лекар, не съм чела и учила достатъчно, нямам 100-годишен опит, но съм интелигентно човешко същество. Искам да знам какво става с мен, какво мога да променя, какво предлага медицината, какви са плюсовете и минусите. Тази информация е важна за МЕН, за да съм по-уверена, за да спра страховете си или да ги осмисля и обуздая, а не за да се опитам да "взема хляба" на специалиста. То това си е невъзможно, спокойно, специалисти!
А защо всички така настръхват, като чуят, че съм прочела нещо в интернет? От какво се страхуват? Нали са специалисти, би трябвало да са уверени. Освен това защо априори ме взимат за идиот, който няма никаква критична преценка и не знае къде да търси достоверна информация? Честно казано, в интернет може да има и доста плява, но има и доста по-научно обосновани и критични мнения относно различни въпроси, които съвсем тенденциозно се разглеждат по манипулативен начин при жива среща със "специалисти" (слагам кавички, защото за мен е осквернение за термина да се използва за човек, който злоупотребява с положението си, макар хората, за които говоря, да са наистина дипломирани специалисти в своята сфера).
Тук искам да вмъкна и мисли за
Избор на родилен дом и лекар, следящ бременността,
които отдавна ме глождеха. Една основна причина за "гложденето" беше, че едва ли не съм заклеймена като лигла, щом съм родила в частната болница, в която не се предлага нищо по-различно от държавната, освен усмихнато и любезно отношение и добра храна - глезотии. Тук веднага ще вмъкна цитат от "Книга за кърменето", призната дори от НЕлиглите, родили, без да плащат.
Ако акушерките и детските сестри осъзнаят решаващото си влияние върху успеха на кърменето, вероятно ще положат повече старания да окуражават младите майки, да им вдъхнат вътрешно спокойствие и сигурност.(1999, стр. 40)
Кои са "най-добрите условия за майката, желаеща да кърми"? Ето как ги описва Шийла Кицингер в книгата си "Раждането":(1999, стр. 99)
"Благоприятните обстоятелства, от които се нуждае една млада майка, за да се научи да кърми, съответстват най-вече на онези условия, които като цяло се смятат благоприятни за осъществяване на сексуалния любовен акт: удобно, топло легло, несмущаваност от нищо, спокойна атмосфера и чувството за безвремие. ..."
Много ми е интересно как ще се отпуснеш на място, където ти викат, защото си нацапала чаршафа на леглото си с кръв, след като си родила! Но да, независимо от предписанията, за да не съм лигла, от мен се изисква да мога в момент, когато съм под въздействие на купища хормони и мога да се разплача за най-малкото нещо, да стисна юмруци, да ударя по масата и да отстоявам мнението си. След това отивам "да правя секс". Явно съм голяма лигла, защото това никак не ме възбужда :-)
Не че в частната болница няма какво още да се желае, но там поне желанията ми имаха значение и не ми се налагаше да се боря с никого. Атмосферата беше наистина много приятна и отпускаща. Имах чувството, че съм сред приятели. Кърмя от първия ден!
Във форума на БГ-мамма, едно момиче нападна любимия ми гинеколог, защото наистина бил позитивен, но нищо не разбирал. Вярно, същото момиче, малко по-рано го беше препоръчала, била много доволна... Да се чудиш на кое да вярваш!
Според мен, особено при следене на бременност, НАЙ-ВАЖНОТО е отношението! В крайна сметка работата на лекаря в този случай е само да проследи един естествен процес, който и без неговата намеса ще протече. Тъй като този процес е скрит, много са притесненията. А притесненията водят доста често до лоши последици. Всяка бременна знае колко емоционално преживяване е този период! За да запази разсъдъка си и да е спокойна докрай, трябва да има подкрепата, А НЕ ЗНАНИЯТА, на своя лекар.
Повечето специалисти обичат да си "връзват гащите" като прогнозират знайни и незнайни фатални вероятности, за да не би ако се случат да ги обвиним, че те не са знаели, не са ни предупредили, че са некомпетентни... Не ми трябват такива! Отлично знам, че фаталният край винаги може да се случи и НИКОЙ на този свят не може да гарантира светлото бъдеще. Но добрият, според мен, специалист е човекът, който ще поеме отговорността, знаейки за вероятностите, да ме успокои, че всичко ще бъде наред, след като вижда, че поне на този етап всичко е нормално и най-вероятно, на базата на по-богатия си опит, както се случва все пак по-често, моята бременност ще има щастлив край. С по-малко думи: отнема моето напрежение, а не ми прехвърля своето! Вдъхва ми увереност и самочувствие, без да се страхува, че това ще го принизи.
В крайна сметка, специалист, който се страхува от мнението и въпросите на един пълен лаик като мен, дали е наистина уверен в себе си? Дали пък е такъв специалист, щом проявява такава слабост? Все пак знанието би трябвало да е сила.
Един от основните похвати за контролиране е дезинформацията, а контролът се търси главно от страхливите и слабите.
Спирам тук, защото много се разпрострях и тръгнах в различна посока от първоначално поетата. Като ми се дървено-философства пак, ще продължа :-)
неделя, 8 юни 2008 г.
Незавършени мисли
Задържах тези мисли достатъчно дълго - вече месеци, в очакване да ги завърша. Това така и не стана :-))) Ето затова сега ги пускам да отлетят :-))))))
Времето, което майчинството ми подари беше необходимо, за да се науча да живея. В нашия забързан свят не ни остава време да опознаем себе си, защото това се смята за губене на време. Вместо това социалната среда ни дава готови модели, които да приемем и от които да си изберем някой, който ни 'подхожда'. Ако не влезем в матрицата рискуваме всеобщо неодобрение и социално отчуждение. За съжаление, трудно е да се живее сам. Човекът по принцип е стадно животно и за нормалното му и хармонично развитие той се нуждае от социална среда и най- вече от (референтна*) група.
Резултатът е неориентирани, самозалъгващи се хора, които в по- голямата си част са нещастни. Понякога нещастието им е толкова голямо, че се предава и на околните. Причините се търсят винаги навън и по-рядко вътре в човека. Външните фактори са изключително важни, но единственият механизъм, който реално може да промени човек е вътре в него. Външните фактори просто (всъщност не чак до там просто) провокират този механизъм по определен начин и ако нямаме време да обмислим и осъзнаем битието си, най-вероятно няма да можем да се противопоставим на провокацията.
Моята много добра приятелка Марияна ми беше цитирала нещо, което не помня точно, но много ми хареса:
Когато умреш, Господ няма да те попита какво си направил, а защо не си бил себе си.
Всеки се появява на този свят с някаква мисия и ако не я изпълни животът му ще бъде празен и безсмислен. Може би най- вярно бихме могли да разберем кои сме и защо сме тук като намерим време да се вгледаме в себе си, в мислите и желанията си, да се вслушаме в сърцето си и успоредно с това се абстрахираме от околните, чуждите мнения и стремежи. Може би една ежедневна 10 минутна медитация ще помогне много. Колкото и странно и вманиачено да звучи това на 'разумните' хора, молитвите (да, най- обикновени молитви към Бог) вършат чудесна работа. Колкото повече се назовава проблемът, въпросът, желанието, толкова по- близо достига човек до истината. Преди години имах доста сериозен сърдечнолюбовен проблем. Мой приятел, Петър, ме посъветва да напиша желанието си на едно листче и да го пусна в специална кутия в руската църква в София. Така желанието ми 100% щяло да се сбъдне (така и стана :-)). Отидох до въпросната църква и поразпитах - ставаше въпрос за параклиса на църквата, където имаше гроб на Свети Серафим. До него беше и кутията за желания. Жената в параклиса уточни, че в молбата си трябва да се обърнем към светеца, който да ни съдейства за изпълняването на желанието. В параклиса имаше и листи и химикалки. Всичко звучи лесно и хубаво. На практика обаче, се оказа, че не е. Първите дни изобщо не можах да пусна и едно листче в кутията - просто се оказа, че НЕ ЗНАМ какво искам. Мислех, че зная, поне знаех какво чувствам, но защо не можех да го изразя с думи? Освен, че имам образно-представно мислене (т.е. мисля с образи, а не с думи), другата причина е, че явно не осъзнавах напълно какво ТОЧНО искам. Започвах молбата си, после я поправях, после пак я поправях - опитвах се да я направя конкретна, защото знаех, че молба от сорта на 'искам да ми се реши проблемът' някак си не върви. Такава молба е толкова абстрактна, че няма решение. Опитвайки се да формулирам проблема, постепенно стигнах и до решението. Е, имах нужда и от малко помощ от горе, но ставаше въпрос по-скоро за лек късмет в дадена ситуация (примерно среща с определен човек), а не изцяло решаване на проблема.
Другата ми теория за разгадаване на същността е тази със знаците, отворените канали и вселената. Когато човек търси отговор, той трябва да бъде отворен. Трябва да е изчистен от предразсъдъци, но не и да приема абсолютно всичко като добро за него. Информацията винаги трябва да се приема и обработва от собственото аз, но по следната схема:
това е много интересно/ добро/ приемливо, но не за мен/ при мен би изглеждало по-различно
това е много интересно/ добро/ приемливо, приемам го и за мен
Схемите, за които говоря ми бяха представени в осми клас от учителя по психология. Става въпрос за следните варианти:
аз съм ОК - другите не са ОК
аз не съм ОК - другите не са ОК
аз не съм ОК - другите са ОК
аз съм ОК - другите са ОК
където само последното твърдение е уравновесено, отворено към другите, нормално.
След като отворим канала си за информация, най-трудно е да определим кои от предложенията са най-добри за нас. Ето тук вече може да се спрем на знаците. На нас постоянно ни се пращат знаци, които да ни насочат към правия път. Важно е да се научим да ги разпознаваме. И най-важното е, че почти няма невъзможни неща, защото когато открием себе си и истинските си желания, нашата енергия се слива с енергията на цялата вселена и по този начин ставаме почти всемогъщи :-)
Система, основана точно на енергиите и подсъзнателното ми предложи пак моя много добра приятелка- Катя (скоро дипломиран психолог!):
Когато се колебаеш за нещо, преди да заспиш, мисли само за това. Като се събудиш, запомни първото, което ти е дошло на ум - най-вероятно е верният отговор.
Последното, между другото, има доста общо с метода за учене- сугестопедия на Георги Лозанов. (Само прашинка от този метод - за да запомниш един текст лесно наизуст, вечер преди да заспиш го прочиташ веднъж и после още веднъж като се събудиш.)
.........
*референтна група- група, с която човек се асоциира
Времето, което майчинството ми подари беше необходимо, за да се науча да живея. В нашия забързан свят не ни остава време да опознаем себе си, защото това се смята за губене на време. Вместо това социалната среда ни дава готови модели, които да приемем и от които да си изберем някой, който ни 'подхожда'. Ако не влезем в матрицата рискуваме всеобщо неодобрение и социално отчуждение. За съжаление, трудно е да се живее сам. Човекът по принцип е стадно животно и за нормалното му и хармонично развитие той се нуждае от социална среда и най- вече от (референтна*) група.
Резултатът е неориентирани, самозалъгващи се хора, които в по- голямата си част са нещастни. Понякога нещастието им е толкова голямо, че се предава и на околните. Причините се търсят винаги навън и по-рядко вътре в човека. Външните фактори са изключително важни, но единственият механизъм, който реално може да промени човек е вътре в него. Външните фактори просто (всъщност не чак до там просто) провокират този механизъм по определен начин и ако нямаме време да обмислим и осъзнаем битието си, най-вероятно няма да можем да се противопоставим на провокацията.
Моята много добра приятелка Марияна ми беше цитирала нещо, което не помня точно, но много ми хареса:
Когато умреш, Господ няма да те попита какво си направил, а защо не си бил себе си.
Всеки се появява на този свят с някаква мисия и ако не я изпълни животът му ще бъде празен и безсмислен. Може би най- вярно бихме могли да разберем кои сме и защо сме тук като намерим време да се вгледаме в себе си, в мислите и желанията си, да се вслушаме в сърцето си и успоредно с това се абстрахираме от околните, чуждите мнения и стремежи. Може би една ежедневна 10 минутна медитация ще помогне много. Колкото и странно и вманиачено да звучи това на 'разумните' хора, молитвите (да, най- обикновени молитви към Бог) вършат чудесна работа. Колкото повече се назовава проблемът, въпросът, желанието, толкова по- близо достига човек до истината. Преди години имах доста сериозен сърдечнолюбовен проблем. Мой приятел, Петър, ме посъветва да напиша желанието си на едно листче и да го пусна в специална кутия в руската църква в София. Така желанието ми 100% щяло да се сбъдне (така и стана :-)). Отидох до въпросната църква и поразпитах - ставаше въпрос за параклиса на църквата, където имаше гроб на Свети Серафим. До него беше и кутията за желания. Жената в параклиса уточни, че в молбата си трябва да се обърнем към светеца, който да ни съдейства за изпълняването на желанието. В параклиса имаше и листи и химикалки. Всичко звучи лесно и хубаво. На практика обаче, се оказа, че не е. Първите дни изобщо не можах да пусна и едно листче в кутията - просто се оказа, че НЕ ЗНАМ какво искам. Мислех, че зная, поне знаех какво чувствам, но защо не можех да го изразя с думи? Освен, че имам образно-представно мислене (т.е. мисля с образи, а не с думи), другата причина е, че явно не осъзнавах напълно какво ТОЧНО искам. Започвах молбата си, после я поправях, после пак я поправях - опитвах се да я направя конкретна, защото знаех, че молба от сорта на 'искам да ми се реши проблемът' някак си не върви. Такава молба е толкова абстрактна, че няма решение. Опитвайки се да формулирам проблема, постепенно стигнах и до решението. Е, имах нужда и от малко помощ от горе, но ставаше въпрос по-скоро за лек късмет в дадена ситуация (примерно среща с определен човек), а не изцяло решаване на проблема.
Другата ми теория за разгадаване на същността е тази със знаците, отворените канали и вселената. Когато човек търси отговор, той трябва да бъде отворен. Трябва да е изчистен от предразсъдъци, но не и да приема абсолютно всичко като добро за него. Информацията винаги трябва да се приема и обработва от собственото аз, но по следната схема:
това е много интересно/ добро/ приемливо, но не за мен/ при мен би изглеждало по-различно
това е много интересно/ добро/ приемливо, приемам го и за мен
Схемите, за които говоря ми бяха представени в осми клас от учителя по психология. Става въпрос за следните варианти:
аз съм ОК - другите не са ОК
аз не съм ОК - другите не са ОК
аз не съм ОК - другите са ОК
аз съм ОК - другите са ОК
където само последното твърдение е уравновесено, отворено към другите, нормално.
След като отворим канала си за информация, най-трудно е да определим кои от предложенията са най-добри за нас. Ето тук вече може да се спрем на знаците. На нас постоянно ни се пращат знаци, които да ни насочат към правия път. Важно е да се научим да ги разпознаваме. И най-важното е, че почти няма невъзможни неща, защото когато открием себе си и истинските си желания, нашата енергия се слива с енергията на цялата вселена и по този начин ставаме почти всемогъщи :-)
Система, основана точно на енергиите и подсъзнателното ми предложи пак моя много добра приятелка- Катя (скоро дипломиран психолог!):
Когато се колебаеш за нещо, преди да заспиш, мисли само за това. Като се събудиш, запомни първото, което ти е дошло на ум - най-вероятно е верният отговор.
Последното, между другото, има доста общо с метода за учене- сугестопедия на Георги Лозанов. (Само прашинка от този метод - за да запомниш един текст лесно наизуст, вечер преди да заспиш го прочиташ веднъж и после още веднъж като се събудиш.)
.........
*референтна група- група, с която човек се асоциира
събота, 19 април 2008 г.
Моята група
Винаги съм търсела да се приобщя към група, която съществува не само като отрицание на всичко и всички, които не са като нея. Като студентка се бях запaлила много по хата йога. И все още съм. Но от доста време не практикувам активно, защото имам нужда от група, която да ме насърчава и да ми помага да се усъвършенствам. За съжаление, групите от хата йоги, в които съм попадала до сега, все ме разочароват. Обикновено в началото на сеансите се отделя значително време (уж за духовно зареждане) за злословене спрямо различни групи хора и определяне на добрите и лошите... Е, това не го бях чела по книгите... и никак не смятам, че се вписва в разбирането за духовно извисяване, владеене, разбиране, мъдрост, добрина, йога... Желанието ми е да се измъкна от завистта, принизяването на другите, с единствена цел собствено възвеличаване, ограничеността, а не да се захранвам от тях. Искам да се науча да приемам другите, а не да ги мразя.
Къде ли е моята група?
Къде ли е моята група?
четвъртък, 3 април 2008 г.
Да бъдем откриватели, а не насилници.
...
Тази статия е писана доста продължително време- месеци. Представлява най- различни хрумвания за бременността и раждането, които съм записвала. Затова не се сърдете за разностилието в нея и объркаността.
Мислех да я обработя, да е хубава, но после разбрах, че това означава да я пиша цял живот...
...
Преди всичко това да ми се случи, имах няколко погрешни схващания за живота и неговото начало. Първо, че след като милиони хора по света (дори милиарди вече) имат деца, значи бременността и майчинството са лесни и скучни. Определено трябва да си единствен, за да си интересен! Второ, че след като майка ми и баба ми са раждали и са родители, значи аз със сигурност ще се справя с тези задачи (да родя и да стана майка), тъй като съм по- корава от тях. Трето, тъй като съм много умна и начетена, а също така смятам че запазвам самообладание в напрегнати ситуации (разбира се след продължителен процес на самообучение), и приемам трудностите като предизвикателство, със сигурност ще намеря най- добрия подход към детето си. С две думи, ще успея да държа всичко под контрол!
Представете си колко много се изненадах още в самото начало, когато в продължение на почти година все не успявах да забременея. Едно от най- простите според тогавашните ми разбирания неща, нещо което се случва по случайност, дори при предпазливите, дори е нежелано при много, не се получаваше при мен. Защо! Как беше възможно! Нима човек може да получи каквато си иска кариера или авантюра, а нещо така естествено да остане само болезнена мечта и това да те остави с вечното чувство на непълноценност?
Всъщност най- прекрасните неща в живота се оказаха дар, а не нещо към което умишлено се стремя или контролирам. Контролът или по- точно самоконтролът е нещо, което ме съпътства цял живот. Опитвала съм какво ли не (ама наистина какво ли не!), за да се отърва от него, но някак си не се получаваше докато бях в съзнание. При мен сякаш нищо не действаше, дори когато другите се кълняха, че въпросните методи ги омагьосват! Може би е така, защото подсъзнателно съм искала да контролирам нещата. Може би съм изтъкана от самоконтрол и ако се освободя от него, ще се разпадна. Сигурно затова ми се струва понякога, че откачам или съм завладяна от странни мисли- където действам напълно без контрол и върша неща, от които бих се срамувала или заради които бих се намразила...
Изведнъж това простичко, обичайно, скучно нещо- бременността- се превърна в най- желаното нещо на света. Никоя друга мечта не ми се струваше по- важна, а получих толкова много от мечтите си! Когато вече изгубих надежда, получих своя дар. Може би загубата на надеждата е била само загуба на контрола върху желанието ми и така накрая съм допуснала да ми бъде подарено това щастие. Не знам... Така си мисля, защото цялото усещане на бременността, раждането и майчинството до тук, е като пълна загуба на контрол.
По време на бременността за пръв път усетих как изобщо не мога да контролирам нещата. Всичко се случваше независимо от мен- дори когато се опитвах да се намеся, като примерно ядях повече, за да ми порасне корема (тъй като всички твърдяха, че ми бил малък), това се оказваше напълно ненужно и безрезултатно. Нито бебето, нито коремът ми пораснаха повече. Даже в месеците, когато ядях по- малко, бебчо растеше повече! За сметка на това се сдобих с по- пораснали от необходимото бедра и ханш. За мой ужас (а не радост- това означава, че хората са ме възприемали като дебела по принцип) никой не забеляза и всички се убиха да ми повтарят как изобщо не съм напълняла!
За моя радост имах прекрасна лека бременност. Работих, пътувах, летях, плувах, учих, дипломирах се, омъжих се, кумувах сякаш животът ми изобщо не се беше променил. Това донякъде създаде грешната представа, че след като е толкова просто да се справиш с бременността, значи и с раждането ще е така. Това се подсили и от мненията на някои мои приятелки и познати, че раждането не боляло и, изобщо, не е страшно. Разбира се, коремът ми беше малък, значи и бебето е малко и ще родя „без проблем”. Така бях неприятно изненадана за втори път.
В деня преди раждането бях ходила в АГ-то, за да слушат тоновете на бебето. Оказа се, че не са много добри и заедно с доктора решихме да отида в болницата, където родих, за да уговоря час за индукция на следващия ден. На графиката се виждаше също, че имам контракции на всеки 5 минути. По това време не изпитвах болка... Всъщност чувствах нещо, но съвсем слабо, по- слабо дори от менструални болки. Бях ужасно нетърпелива вече. Докторът каза, че може всеки момент да почна да раждам, но какво и кога ще отключи процеса... Божа работа! На път към вкъщи минах и през църквата. Помолих се детето ми да се роди по Божията воля, а не да бъде „изтикано” от някакви системи... Уговорих си час за индуциране на раждането на другия ден сутринта, в 8:30. Предупредиха ме да не ям и пия нищо, защото иначе ще го повърна. Прибрахме се с Нанко вкъщи. Нещата никак не се бяха променили. Болката не се засилваше и дори имах чувството, че ако спра да мисля за нея, дори нямаше да я усетя. Бях се съсредоточила изцяло в това да проследявам дали ме боли или не,дали се засилва или не, не исках да „изпусна” момента и болката да отмине. В 10 часа Нанко си легна, а аз (отново опитвайки се да контролирам нещата) продължих да се съсредоточавам и да се моля някак си процесът да започне спонтанно. Реших да започна да си записвам интервалите в които се появяваше „усещането” (твърде невзрачно, за да се нарече „болка”). Беше точно на 5 минути. Тъй като наистина беше много слабо и ме беше страх, че ще изчезне, продължих с проследяването до към полунощ. Не знаех какво да правя- да отивам ли в болницата или не. Имах уговорен час само след няколко часа, не исках да прибързвам. Още повече, че всички твърдяха, че много боли и няма как да не разбера, ако раждането почва, а мен никак не ме болеше. В същото време желаех да родя повече от всичко на света... Обадих се на майка ми, после в болницата. Събудих и Нанко и попитах и него какво да правя. Той заяви, „А бе я си легни и се наспи! Нали утре сме се уговорили за 8:30.” Това ме убеди окончателно- пооправих си багажа, събудих Нанко напълно и викнахме такси. Добре, че тръгнахме рано. Имах чувството, че попълването на документите за приемането отнеха векове... После и клизма... Докато стигнах до предродилна зала болките станаха доста осезаеми и бяха все така на 5 минути. През първия половин час слушаха тоновете на бебето. Трябваше да съм легнала по гръб, но това ми костваше все повече усилия, понеже контракциите се засилиха още повече. След известно време дойдоха да проверят какво ми е разкритието. Мислех, че ще е поне 7-8 см. Болеше ме наистина адски силно. Всъщност сантиметрите бяха само 3! Ужас! Около 2 часа сутринта започна агонията. Контракциите ставаха все по- силни и непоносими. Молех Нанко да ми помага да ставам- мислех, че това ще ми помогне. Но така само се засилваше болката. Леженето също не помагаше. Просто имах чувството, че ще полудея- нито че ще умра, нито че ще припадна- просто щях да откача! Ситуацията беше допълнително влошена и от факта, че бях с огромен и тежък корем (макар на околните да им се струваше малък). Бях трудно подвижна и неуспешните ми опити да отреагирам на контракциите засилваха агонията ми. Често ходех в банята. Пробвах дори да се поливам с топла вода, но когато дойдеше контракцията (всеки следващ път по- силна и по- дълготрайна), просто се свличах от болка... идеше ми да изчезна, да бръкна в корема си и да изтръгна тези ужасни органи, които така ме измъчваха... през цялото време ме преследваше мисълта „как го търпят това другите хора... как са го изтърпели бабите ми???????” Винаги съм смятала, че съм по- твърда от тях! Беше толкова ужасно (вече не използвам думата „болка”, понеже е твърде жалка, за да дефинира това, което изпитвах), че в онзи момент бях готова да си призная, че съм най- слабия, най- кекавия човечец на света, само да свърши всичко! Не можех да се сетя за една разумна причина да не ми сложат упойка... (а хората, които ме познават, знаят колко важно е за мен всичко да бъде възможно най- натурално и в хармония с природата) Все пак, вярна на принципите си, преди да поискам упойка исках да видя дали пък не мога да се справя и без нея. След първоначалното стъписване и отчаяние, реших да пробвам да приложа похвати, които са ми помагали да се справя с трудности в миналото. Оказа се, че до някаква степен, доста по- лесно понасях всичко, ако се опитам да се успокоя, като дишам много дълбоко по време на контракция, и мисля за нещо лесно- броене на числата от 1 до 10 (макар че след 3-4 вече губех представа за всичко, обърквах бройката... но за по- лесно нещо от числа не се сетих). Освен това числата ми помагаха да измервам времето до края на контракцията. Като знам, че има край и той наближава, някак си се поуспокоявам. Тази техника ми помогна доста за известно време. Колкото повече овладявах техниката за успокояване, толкова повече се усилваше и удължаваше болката (затова смятам, че тази техника трябва да се овладее предварително, както и техниката на напъването), докато в един момент интервалите на контракция и отпускане почнаха да се сливат... Най- накрая, след около 4- 5 часа от постъпването ми, на поредната проверка за разкритие, бях решила, че повече не мога да търпя и ще поискам упойка! Всъщност под „търпя” трябва да се разбира „преживявам някак си, незнайно как, удивително дори за мен...”, тъй като тази дума предполага твърде много активност... а реално болката ме беше подчинила напълно! Понякога се чудя защо има жени, които продължават да заблуждават нераждалите, че от нагласата зависи дали изпитваме болка при раждане. Аз си мечтаех за раждането толкова много. Исках да го усетя в пълната му сила, желаех и очаквах болката с нетърпение. Исках болката да ме научи на това какво е да станеш майка, жена, да изпълниш функцията си в природата, да намериш своята същност. Това, което ме връхлетя обаче, беше напълно неочаквано... Знаех, че ще боли... но това, което ми се случи беше абсолютно неизмеримо с предишен опит. Никога дори не бях подозирала, че може да съществува такова „нещо”. Беше толкова могъщо, силно, безкомпромисно... Плашещо... Наистина се изплаших доста и това най- вероятно влоши нещата. Точно тогава обаче, ми съобщиха една от най- радостните вести- 8-9 см! Скоро ще се местя в родилна зала и най- накрая всичко ще свърши! Преди това обаче, следваше най- трудната част. Трябваше точно в момента, когато тялото ми агонизираше най- много, да напъна с всички сили (имам предвид наистина всички сили) и то доста продължително. И след това се почна големия зор- напъване до пръсване! След първите два опита вече не усещах болка, а само огромно напрежение в мястото, от където Ники трябваше да излезе. В този момент най- окуражаващите думи за мен не бяха „Искаш ли да родиш здраво бебе”, а „Ако напънеш два пъти много силно, бебето ще излезе.” При мисълта за края впрегнах абсолютно всичките си сили. Според Нанко от напъване лицето ми ставало лилаво и всички вени изпъквали. Винаги съм си мислела, че точно с изгонването на плода проблеми няма да имам, тъй като съм правила стотици коремни преси на ден, имам жълт колан по карате, плувам отлично и с часове, бродила съм из Рила и Пирин с 20 кг (мерена на кантар, а не просто на око) раница, занимавам се с тае бо и йога... накратко I am the man! Само дето Ники не излезе, докато докторът не натисна корема ми! В 6:45 сутринта. Добре, че не си легнах да се наспя и да изчакам уговорката в 8:30!
Сложиха малкото ревящо човече на корема ми и то веднага се успокои. Беше едно такова лилаво и олигавено... На него също не му е било лесно.
Дойде момент за отдих и равносметка. Мислех, че раждането е нещо просто, тъй като е естествено. Мислех, че ще мога да родя и сама, вкъщи, стига да слушам тялото си, усещанията и да ги следвам. Просто не исках лекарите да ми попречат да изживея раждането съвсем натурално, без медикаменти, сливайки се напълно с природата, откривайки своята женска същност! Всъщност се оказа, че раждането е процес, по време на който трябваше да правя хиляди неща въпреки себе си и наистина имах нужда от помощ. Болката беше толкова силна и подчиняваща, че изобщо не чувствах, че мога да контролирам процеса. Изобщо не чувствах, че мога дори да понеса всичко, което ми се случваше. Винаги съм вярвала, че при такава болка отдавна да съм припаднала или умряла! През цялото време не можех да повярвам, че преживявам всичко това.
Остана въпросът защо нещо така естествено причинява такова страдание и как се е запазило човечеството толкова години? Дали винаги жените ги е боляло толкова или е имало време, когато болката е била поносима? Дали сме изгубили напълно връзката с природата? Дали съм била прекалено самонадеяна?
Смятам, че трябва да има специални курсове за подготовка за момента на раждане, когато искаме то да е натурално. Но учителите да бъдат искрени! Да се разкрива всичко- целия ужас, страдание, кръв. Само така жената ще се чувства подготвена в момента на раждането, а не преди това. Лично аз бих оценила подобна искреност. Честно казано, след моето раждане, се чувствах излъгана и заради грешните ми, илюзорни представи, не можах да оценя момента и да го преживея съзнателно, както ми се искаше.
Но раждането не беше единствената изненада за мен. Изведнъж започнах да разбирам, че вече не владея тялото си и дори чувствата си. Те бяха подчинени на онова малко лилаво човече. На втория ден след раждането ме обхвана невероятна еуфория! Бях родила най- красивото, най- прекрасното дете на целия свят! То е толкова мило и сладко, всяко негово движение е вълнуващо, всяка черта- съвършена! Докато мислех всичко това, изведнъж млякото започна да тече от гърдите ми. Така се получаваше и когато заплачеше. И всичко се случваше без да искам, без капчица контрол от моя страна. Сякаш тайна машина се беше вселила в мен и програмираше тялото и мозъка ми. Механизмът съхраняващ живота. Странно е да се чувстваш част от нещо толкова древно, прецизно, едновременно сложно и просто, могъщо, обединяващо, съвършено... при това с всичките си слабости, странности, страхове, колебания...
Вече гледам с други очи на бабите ми, на майка ми, на всички майки.
Майчинството се оказва нещо наистина уникално и ново за мен. Преживяване, в което водещият е природата. Никога не се оставям да ме водят (затова и не мога да танцувам- все искам аз да водя :-)), но в този случай това се налага. Като истински изследовател обаче, се уча да приемам предизвикателството и с нетърпение чакам всяко следващо откритие в този променен свят. Когато човек е истински отворен към света, светът също се отваря към него. Има толкова много прекрасни неща, които може да ни се случат. Просто трябва да ги допуснем. Не да си пожелаваме какво искаме, а да оставим живота да ни изненада. Защото в света има толкова много неща, за които дори не подозираме и следователно няма как да си пожелаем...
събота, 16 февруари 2008 г.
Пътят към Ада е покрит с добри намерения...
За пореден път се убеждавам в истинността на тази фраза. Опитвам се да направя добро, а то- какво се получава... Вече ще си държа езика зад зъбите! Крайно време е да го науча това как се прави...
Абонамент за:
Публикации (Atom)