Изгубени в превода

И в нашата история за привикването в яслата няма да липсва момент на драма и сълзи, но слава богу, мога да говоря за този момент в единствено число :) Реших да оставя някой друг да води Ники и проблемът светкавично се реши - за около седмица и половина, че дори по-малко!!!
Тъкмо с баща му се бяхме успокоили, че нещата вървят добре, когато една сутрин, преди да влезе в яслата, Ники взе да повтаря: "Пий му, бий му". Почти бях сигурна, че това не означава, че някой го е ударил или се е сбил с някого, защото на този етап той главно общува с думи и фрази, които е чул в дадена комбинация, а комбинацията "бий му" е абсолютно нелогична за мен. Подкокоросани обаче от недоверието си към институциите, тревогата от раздялата с детето си (Ники може да свикна с яслата, но аз още не съм... :) ) и от митовете и легендите, които се носят за яслите, пък и бяхме няколко родителки накуп, което допълнително засили страстите, решихме, че определено става въпрос за някакъв бой! Помолих госпожата да наглежда Ники да не се сбие с някое дете, защото явно това го е притеснило - все сочи вратата и повтаря: "Там, бий му." Госпожоата очевидно се обиди, въпреки моите уверения, че не я упреквам, а по-скоро я моля за съдействие.
Малко по-късно същия ден, на свечеряване, Ники се заигра с едно плюшено коте у дома. Много обича котки, а това дори мяука и очите му светят в зелено!!! Изведнъж заяви: "Пий му." Попитах го какво означава това, а той стана, изгаси лампата, легна до котето и каза: "Пий му." Веднага ми светна лампичката! "Пий му" или "бий му" всъщност означава "спи му се"!!! Това напълно се връзваше и с разказите на госпожата как Ники все се въртял около някакво креватче и полягвал на него!

***

Наскоро, в разговор с Труфка, инструкторката ми по йога, тя спомена, че в миналия си живот съм била балерина и съм живяла в Русия. Затова толкова много съм обичала балета, имала съм много силен спомен от миналия си живот. Всъщност разговорът ни се въртеше около възпитанието на моя син и притесненията ми да не сгреша и да не го подтисна. Труфка ми каза да го слушам, особено в първите 3-4 години от живота си, защото той сам щял да ми каже за какво е роден, какво е призванието му. В тези първи години децата не си измисляли, а знаели много по-добре от възрастните, кое е най-добро за тях.
Опитах се да се сетя дали и аз не съм давала знаци на майка ми като малка. Тя твърди, че съм почнала да рисувам от много малка, била съм още на годинка. Правела съм това по цял ден. Изрисувала съм всички възглавници, стени, шкафове. Дори ми показа някои от "творбите" ми :) Докато съм била бебе те са представлявали усмихнати човечета, но в по-късен етап, който дори аз си спомням, рисувах главно балеринки. Балеринки с вдигнат крак, с ръце над главата... Колкото по-сложна стойка - толкова по-добре! Спомням си също как мама казваше колко движение има в картините ми.
Тя си е мислела, съвсем логично, че искам да стана художник, а аз съм искала да танцувам...

Yes, yes, yes, yes!!!!!!

Най-накрая, за пръв път в живота си, се чувствам добра майка! Yes, yes, yes, yes!!! И ний сме дали нещо на света!!!!

Току що в "Часът на мама" чух да препоръчват техники за хранене, които сама си бях измислила и прилагам от известно време. Става въпрос за храненето с две лъжици - едната за мен (с която храня Ники), другата за Ники - да си бърка в чинийката или купичката и да се опитва да яде сам. Често храни и мен :-)))

Също казаха, че след 1 годинка е добре детето да се храни с храната на възрастните, разбира се, ако е здравословна. Това също го прилагам, откакто Ники навърши годинка!!! Просто готвя с по-малко сол... и по-често :-)))

Храним се заедно на масата...

Въобще... много съм щастлива! Най-накрая и аз съм добра майка!!!!

Хапче за сън

Не знам за кой път вече се убеждавам в невероятната сила на бароковата музика - приспива бебета отведнъж! Днес едва си сдържах смеха докато гледах Ники да се бори с действието на вълшебната музика. Смее се, бърка ми в очите, но в същото време очите му се затварят :-))))

Най-нежното нещо

И като съм се развихрила на тема клипчета, ето и още едно, в подкрепа на кърменето. Нанко направо не можа да повярва, че е снимано в България, толкова е добро! А ето и още малко информация за клипа ТУК.

А вие си мислехте, че аз съм луда...

На кого прилича Ники?

Ако някой все още има съмнения на кого се е метнал Никола, то колажът тук би трябвало да ги разсее. Не забравяйте, че "едноименната" :-)))) анкета вдясно все още не е затворена за гласуване. Засега резултатите са се упътили в правилната посока, но никога не е късно да се потвърдят.
Една идейка - може да се гласува и от друг компютър! Така ще затвърдите мнението си :-)))

А, да. Пропуснах да отбележа, че бебето на черно белите снимки съм аз :-)

Раждане за мъже

Много ми е интересно как винаги чувам разни мъже компетентно да се изказват за раждането- 'е, видя ли, че няма нищо страшно'! Как пък го разбраха това? Кога за последно раждаха? Или смятат, че щом жените им раждат по два- три пъти, значи не може да е страшно! Е, имам новини за вас мъже- жените ви са доста по- големи герои, отколкото смятате.

Някои си мислят, че раждането минава бързо и колкото и да боли, преживява се... Представете си сега, че с всичка сила ви ударят с голям метален чук по пръстите. Сигурно не е било кой знае какво, защото продължи само секунда. Дали? Не знам, вие ще кажете. Ако не сте сигурни, може да се пробвате с някой чук, който ви е под ръка. Сега си представете, че някой ви удря по същия начин на всеки 3-5 минути в продължение на 4-5 часа. Също така си представете, че пръстите ви не се чупят и не изтръпват от удара (както винаги сте си мислели, че ще стане), а постоянно чувстват болктата, която обаче си е все така силна и засилваща се. И да, не можете да припаднете, заради повишеното количество адреналин. Прибавете и няколко торби с пясък около кръста и краката с общо тегло около 15-20 килограма, а също и някоя хрема, която затруднява сърцето и дробовете ви (както бебето ги избутва в последните месеци). Нека не забравяме и метална скоба, която седи между краката ви и ви пречи да ходите.

И сега идва най- забавната част. Към края на 4тия или 5тия час, ви казват, че ще спрат да ви хамалят с чука, ако успеете да вдигнете една 100 килограмова щанга. Разбира се, от вас се иска да се опитате да я вдигнете точно в момента, когато ви ударят най- силно. В началото е трудно- пръстите ви агонизират, не можте да стиснете добре щангата, но мисълта, че всичко ще свърши, някак си ви дава сили да опитвате отново и отново. В един момент, без дори да повярвате, без дори да разберете как, вие успявате! О, да! Най- накрая всичко свърши!

Честито! Току що вие родихте бързо и лесно! Е, видяхте ли, че няма нищо страшно?

Сега само остава да ви зашият без упойка, защото всичко ви е изтръпнало (дали?) и можете спокойно да си починете.

И догодина заповядайте пак с второто... :-)

ПП След като написах статията, дадох на Нанко да я прочете. Той невярващо се подсмихна и реши, че силно преувеличавам. О да, значи все пак статията дава някаква бегла представа за истината около раждането. Майките знаят защо...

Да бъдем откриватели, а не насилници.

...

Тази статия е писана доста продължително време- месеци. Представлява най- различни хрумвания за бременността и раждането, които съм записвала. Затова не се сърдете за разностилието в нея и объркаността.

Мислех да я обработя, да е хубава, но после разбрах, че това означава да я пиша цял живот...

...

Преди всичко това да ми се случи, имах няколко погрешни схващания за живота и неговото начало. Първо, че след като милиони хора по света (дори милиарди вече) имат деца, значи бременността и майчинството са лесни и скучни. Определено трябва да си единствен, за да си интересен! Второ, че след като майка ми и баба ми са раждали и са родители, значи аз със сигурност ще се справя с тези задачи (да родя и да стана майка), тъй като съм по- корава от тях. Трето, тъй като съм много умна и начетена, а също така смятам че запазвам самообладание в напрегнати ситуации (разбира се след продължителен процес на самообучение), и приемам трудностите като предизвикателство, със сигурност ще намеря най- добрия подход към детето си. С две думи, ще успея да държа всичко под контрол!

Представете си колко много се изненадах още в самото начало, когато в продължение на почти година все не успявах да забременея. Едно от най- простите според тогавашните ми разбирания неща, нещо което се случва по случайност, дори при предпазливите, дори е нежелано при много, не се получаваше при мен. Защо! Как беше възможно! Нима човек може да получи каквато си иска кариера или авантюра, а нещо така естествено да остане само болезнена мечта и това да те остави с вечното чувство на непълноценност?

Всъщност най- прекрасните неща в живота се оказаха дар, а не нещо към което умишлено се стремя или контролирам. Контролът или по- точно самоконтролът е нещо, което ме съпътства цял живот. Опитвала съм какво ли не (ама наистина какво ли не!), за да се отърва от него, но някак си не се получаваше докато бях в съзнание. При мен сякаш нищо не действаше, дори когато другите се кълняха, че въпросните методи ги омагьосват! Може би е така, защото подсъзнателно съм искала да контролирам нещата. Може би съм изтъкана от самоконтрол и ако се освободя от него, ще се разпадна. Сигурно затова ми се струва понякога, че откачам или съм завладяна от странни мисли- където действам напълно без контрол и върша неща, от които бих се срамувала или заради които бих се намразила...

Изведнъж това простичко, обичайно, скучно нещо- бременността- се превърна в най- желаното нещо на света. Никоя друга мечта не ми се струваше по- важна, а получих толкова много от мечтите си! Когато вече изгубих надежда, получих своя дар. Може би загубата на надеждата е била само загуба на контрола върху желанието ми и така накрая съм допуснала да ми бъде подарено това щастие. Не знам... Така си мисля, защото цялото усещане на бременността, раждането и майчинството до тук, е като пълна загуба на контрол.

По време на бременността за пръв път усетих как изобщо не мога да контролирам нещата. Всичко се случваше независимо от мен- дори когато се опитвах да се намеся, като примерно ядях повече, за да ми порасне корема (тъй като всички твърдяха, че ми бил малък), това се оказваше напълно ненужно и безрезултатно. Нито бебето, нито коремът ми пораснаха повече. Даже в месеците, когато ядях по- малко, бебчо растеше повече! За сметка на това се сдобих с по- пораснали от необходимото бедра и ханш. За мой ужас (а не радост- това означава, че хората са ме възприемали като дебела по принцип) никой не забеляза и всички се убиха да ми повтарят как изобщо не съм напълняла!

За моя радост имах прекрасна лека бременност. Работих, пътувах, летях, плувах, учих, дипломирах се, омъжих се, кумувах сякаш животът ми изобщо не се беше променил. Това донякъде създаде грешната представа, че след като е толкова просто да се справиш с бременността, значи и с раждането ще е така. Това се подсили и от мненията на някои мои приятелки и познати, че раждането не боляло и, изобщо, не е страшно. Разбира се, коремът ми беше малък, значи и бебето е малко и ще родя „без проблем”. Така бях неприятно изненадана за втори път.

В деня преди раждането бях ходила в АГ-то, за да слушат тоновете на бебето. Оказа се, че не са много добри и заедно с доктора решихме да отида в болницата, където родих, за да уговоря час за индукция на следващия ден. На графиката се виждаше също, че имам контракции на всеки 5 минути. По това време не изпитвах болка... Всъщност чувствах нещо, но съвсем слабо, по- слабо дори от менструални болки. Бях ужасно нетърпелива вече. Докторът каза, че може всеки момент да почна да раждам, но какво и кога ще отключи процеса... Божа работа! На път към вкъщи минах и през църквата. Помолих се детето ми да се роди по Божията воля, а не да бъде „изтикано” от някакви системи... Уговорих си час за индуциране на раждането на другия ден сутринта, в 8:30. Предупредиха ме да не ям и пия нищо, защото иначе ще го повърна. Прибрахме се с Нанко вкъщи. Нещата никак не се бяха променили. Болката не се засилваше и дори имах чувството, че ако спра да мисля за нея, дори нямаше да я усетя. Бях се съсредоточила изцяло в това да проследявам дали ме боли или не,дали се засилва или не, не исках да „изпусна” момента и болката да отмине. В 10 часа Нанко си легна, а аз (отново опитвайки се да контролирам нещата) продължих да се съсредоточавам и да се моля някак си процесът да започне спонтанно. Реших да започна да си записвам интервалите в които се появяваше „усещането” (твърде невзрачно, за да се нарече „болка”). Беше точно на 5 минути. Тъй като наистина беше много слабо и ме беше страх, че ще изчезне, продължих с проследяването до към полунощ. Не знаех какво да правя- да отивам ли в болницата или не. Имах уговорен час само след няколко часа, не исках да прибързвам. Още повече, че всички твърдяха, че много боли и няма как да не разбера, ако раждането почва, а мен никак не ме болеше. В същото време желаех да родя повече от всичко на света... Обадих се на майка ми, после в болницата. Събудих и Нанко и попитах и него какво да правя. Той заяви, „А бе я си легни и се наспи! Нали утре сме се уговорили за 8:30.” Това ме убеди окончателно- пооправих си багажа, събудих Нанко напълно и викнахме такси. Добре, че тръгнахме рано. Имах чувството, че попълването на документите за приемането отнеха векове... После и клизма... Докато стигнах до предродилна зала болките станаха доста осезаеми и бяха все така на 5 минути. През първия половин час слушаха тоновете на бебето. Трябваше да съм легнала по гръб, но това ми костваше все повече усилия, понеже контракциите се засилиха още повече. След известно време дойдоха да проверят какво ми е разкритието. Мислех, че ще е поне 7-8 см. Болеше ме наистина адски силно. Всъщност сантиметрите бяха само 3! Ужас! Около 2 часа сутринта започна агонията. Контракциите ставаха все по- силни и непоносими. Молех Нанко да ми помага да ставам- мислех, че това ще ми помогне. Но така само се засилваше болката. Леженето също не помагаше. Просто имах чувството, че ще полудея- нито че ще умра, нито че ще припадна- просто щях да откача! Ситуацията беше допълнително влошена и от факта, че бях с огромен и тежък корем (макар на околните да им се струваше малък). Бях трудно подвижна и неуспешните ми опити да отреагирам на контракциите засилваха агонията ми. Често ходех в банята. Пробвах дори да се поливам с топла вода, но когато дойдеше контракцията (всеки следващ път по- силна и по- дълготрайна), просто се свличах от болка... идеше ми да изчезна, да бръкна в корема си и да изтръгна тези ужасни органи, които така ме измъчваха... през цялото време ме преследваше мисълта „как го търпят това другите хора... как са го изтърпели бабите ми???????” Винаги съм смятала, че съм по- твърда от тях! Беше толкова ужасно (вече не използвам думата „болка”, понеже е твърде жалка, за да дефинира това, което изпитвах), че в онзи момент бях готова да си призная, че съм най- слабия, най- кекавия човечец на света, само да свърши всичко! Не можех да се сетя за една разумна причина да не ми сложат упойка... (а хората, които ме познават, знаят колко важно е за мен всичко да бъде възможно най- натурално и в хармония с природата) Все пак, вярна на принципите си, преди да поискам упойка исках да видя дали пък не мога да се справя и без нея. След първоначалното стъписване и отчаяние, реших да пробвам да приложа похвати, които са ми помагали да се справя с трудности в миналото. Оказа се, че до някаква степен, доста по- лесно понасях всичко, ако се опитам да се успокоя, като дишам много дълбоко по време на контракция, и мисля за нещо лесно- броене на числата от 1 до 10 (макар че след 3-4 вече губех представа за всичко, обърквах бройката... но за по- лесно нещо от числа не се сетих). Освен това числата ми помагаха да измервам времето до края на контракцията. Като знам, че има край и той наближава, някак си се поуспокоявам. Тази техника ми помогна доста за известно време. Колкото повече овладявах техниката за успокояване, толкова повече се усилваше и удължаваше болката (затова смятам, че тази техника трябва да се овладее предварително, както и техниката на напъването), докато в един момент интервалите на контракция и отпускане почнаха да се сливат... Най- накрая, след около 4- 5 часа от постъпването ми, на поредната проверка за разкритие, бях решила, че повече не мога да търпя и ще поискам упойка! Всъщност под „търпя” трябва да се разбира „преживявам някак си, незнайно как, удивително дори за мен...”, тъй като тази дума предполага твърде много активност... а реално болката ме беше подчинила напълно! Понякога се чудя защо има жени, които продължават да заблуждават нераждалите, че от нагласата зависи дали изпитваме болка при раждане. Аз си мечтаех за раждането толкова много. Исках да го усетя в пълната му сила, желаех и очаквах болката с нетърпение. Исках болката да ме научи на това какво е да станеш майка, жена, да изпълниш функцията си в природата, да намериш своята същност. Това, което ме връхлетя обаче, беше напълно неочаквано... Знаех, че ще боли... но това, което ми се случи беше абсолютно неизмеримо с предишен опит. Никога дори не бях подозирала, че може да съществува такова „нещо”. Беше толкова могъщо, силно, безкомпромисно... Плашещо... Наистина се изплаших доста и това най- вероятно влоши нещата. Точно тогава обаче, ми съобщиха една от най- радостните вести- 8-9 см! Скоро ще се местя в родилна зала и най- накрая всичко ще свърши! Преди това обаче, следваше най- трудната част. Трябваше точно в момента, когато тялото ми агонизираше най- много, да напъна с всички сили (имам предвид наистина всички сили) и то доста продължително. И след това се почна големия зор- напъване до пръсване! След първите два опита вече не усещах болка, а само огромно напрежение в мястото, от където Ники трябваше да излезе. В този момент най- окуражаващите думи за мен не бяха „Искаш ли да родиш здраво бебе”, а „Ако напънеш два пъти много силно, бебето ще излезе.” При мисълта за края впрегнах абсолютно всичките си сили. Според Нанко от напъване лицето ми ставало лилаво и всички вени изпъквали. Винаги съм си мислела, че точно с изгонването на плода проблеми няма да имам, тъй като съм правила стотици коремни преси на ден, имам жълт колан по карате, плувам отлично и с часове, бродила съм из Рила и Пирин с 20 кг (мерена на кантар, а не просто на око) раница, занимавам се с тае бо и йога... накратко I am the man! Само дето Ники не излезе, докато докторът не натисна корема ми! В 6:45 сутринта. Добре, че не си легнах да се наспя и да изчакам уговорката в 8:30!

Сложиха малкото ревящо човече на корема ми и то веднага се успокои. Беше едно такова лилаво и олигавено... На него също не му е било лесно.

Дойде момент за отдих и равносметка. Мислех, че раждането е нещо просто, тъй като е естествено. Мислех, че ще мога да родя и сама, вкъщи, стига да слушам тялото си, усещанията и да ги следвам. Просто не исках лекарите да ми попречат да изживея раждането съвсем натурално, без медикаменти, сливайки се напълно с природата, откривайки своята женска същност! Всъщност се оказа, че раждането е процес, по време на който трябваше да правя хиляди неща въпреки себе си и наистина имах нужда от помощ. Болката беше толкова силна и подчиняваща, че изобщо не чувствах, че мога да контролирам процеса. Изобщо не чувствах, че мога дори да понеса всичко, което ми се случваше. Винаги съм вярвала, че при такава болка отдавна да съм припаднала или умряла! През цялото време не можех да повярвам, че преживявам всичко това.

Остана въпросът защо нещо така естествено причинява такова страдание и как се е запазило човечеството толкова години? Дали винаги жените ги е боляло толкова или е имало време, когато болката е била поносима? Дали сме изгубили напълно връзката с природата? Дали съм била прекалено самонадеяна?

Смятам, че трябва да има специални курсове за подготовка за момента на раждане, когато искаме то да е натурално. Но учителите да бъдат искрени! Да се разкрива всичко- целия ужас, страдание, кръв. Само така жената ще се чувства подготвена в момента на раждането, а не преди това. Лично аз бих оценила подобна искреност. Честно казано, след моето раждане, се чувствах излъгана и заради грешните ми, илюзорни представи, не можах да оценя момента и да го преживея съзнателно, както ми се искаше.

Но раждането не беше единствената изненада за мен. Изведнъж започнах да разбирам, че вече не владея тялото си и дори чувствата си. Те бяха подчинени на онова малко лилаво човече. На втория ден след раждането ме обхвана невероятна еуфория! Бях родила най- красивото, най- прекрасното дете на целия свят! То е толкова мило и сладко, всяко негово движение е вълнуващо, всяка черта- съвършена! Докато мислех всичко това, изведнъж млякото започна да тече от гърдите ми. Така се получаваше и когато заплачеше. И всичко се случваше без да искам, без капчица контрол от моя страна. Сякаш тайна машина се беше вселила в мен и програмираше тялото и мозъка ми. Механизмът съхраняващ живота. Странно е да се чувстваш част от нещо толкова древно, прецизно, едновременно сложно и просто, могъщо, обединяващо, съвършено... при това с всичките си слабости, странности, страхове, колебания...

Вече гледам с други очи на бабите ми, на майка ми, на всички майки.

Майчинството се оказва нещо наистина уникално и ново за мен. Преживяване, в което водещият е природата. Никога не се оставям да ме водят (затова и не мога да танцувам- все искам аз да водя :-)), но в този случай това се налага. Като истински изследовател обаче, се уча да приемам предизвикателството и с нетърпение чакам всяко следващо откритие в този променен свят. Когато човек е истински отворен към света, светът също се отваря към него. Има толкова много прекрасни неща, които може да ни се случат. Просто трябва да ги допуснем. Не да си пожелаваме какво искаме, а да оставим живота да ни изненада. Защото в света има толкова много неща, за които дори не подозираме и следователно няма как да си пожелаем...

Кърмещи ... м ъ ж е!!!

Само се дръжте да не паднете!!! Вижте какво какво прочетох току що: кликни тук

ЕБХ

... или Естествена Бебешка Хигиена!
Днес си купих книжката на Василена Доткова, Близо до бебето. От там разбрах за ЕБХ. След това се сетих за думите на Нанковата баба Невенка, как още от 3 месечна възраст започнала да учи децата си да се изхождат навън (т.е. НЕ в гащите). Учене е леко силна дума, по- скоро става въпрос за създаване на навици.
Идеята ме вдъхнови и реших да пробвам с Ники. Удивих се като видях, че още от втория опит схвана за какво става въпрос и когато го събуя и сложа над легенчето и кажа "пишшшш", той се изпишква! И така всеки път!
От това, което прочетох по този въпрос след това, разбирам, че тази занимавка е доста полезна за майката- така тя опознава детето си още по- добре. Научава се да разчита сигналите му и подобрява общуването си с него. Също е важно (както за всичко останало) майката да не е фанатично настоятелна, за да не психира детето.
За момента не се стремя да "уловя" всяко ако или пико, а просто да предложа на Ники и възможност да се изхожда извън памперса. На него явно му хареса, след като токова бързо свикна!

Нови снимкииииии

Отдавна получавам запитвания за нови снимки на Ники- ами ето едно слайдшоуце:


Така се носим вече, защото трябва да сме с лице към интересното и да гледаме.... :-)

Колко е трудно да се борим с предразсъдъците

Това е едно мое есе, което писах докато бях студентка. Споделям го, защото вярвам, че е доста актуално не само в областта на методиката по чужд език...

Много хора си мислят, че само възрастните имат предразсъдъци, които им пречат да се развиват, да повярват в себе си или да последват мечтите си. За мое огромно съжаление забелязвам, че предразсъдъците могат да бъдат дори още по- силни при децата. Може би защото те са така неопитни и доверчиви, приемат безусловно всичко, което възрастните им кажат или натрапят с поведението си.
Ето защо именно учителите на малките деца и родителите носят голяма отговорност за това какви възможности ще имат децата в бъдеще и колко щастливи ще бъдат. Всички родители искат децата им да бъдат щастливи и да успяват във всичко, с което се захванат, а сами не разбират как още от ранно детство несъзнателно (може би) им пречат да постигнат това.
За да подкрепя думите си, още в началото ще дам пример с отношението на деца от втори и трети клас към изучаването на чужд език. И при двата класа обърнах внимание на една тяхна констатация- не може хем да учат, хем да се забавляват. Във втори клас ми направи огромно впечатление това, че всеки път, когато записвах на дъската нова дума, те ме питаха дали трябва да я пишат по десет пъти- в часа! Когато един ден се наложи да им съобщя, че няма да караме повече часове заедно, те отвърнаха, че съжаляват и че предпочитат да имат часове с две “госпожи”- с едната им е по- забавно и си играят, а с другата- учат много- никога не играят и цял час пишат. Това бяха думите на децата.
Третокласниците изразиха отношението си към ученето дори по- открито: “по- добре да мразим английския, но да знаем”. Последното изречение ми беше казано като извинение, когато аз ги наказах, за тяхно лошо поведение, с по- скучна за тях работа, като самоцелно писане. Децата, свикнали с по- интересни занимания в моя час, веднага се разбунтуваха. Това “въстание” предизвика доста разговори и пресичане на мнения. В крайна сметка, децата (надявам се по собствена воля) дойдоха да ми се извинят. Тези думи ме накараха сериозно да се замисля към подхода си- очевидно погрешен в онзи момент.
От къде идва това отношение и правилно ли е то? Не веднъж и от възрастни съм получавала забележки, че няма какво да си губим времето с комуникативни задачи- по- добре да решаваме тестове, да превеждаме и да учим думи. А за какво са им всички тези думи, когато нищо не могат да кажат с тях? И когато, ние възрастните, постоянно повтаряме, че да работиш е трудно, уморително, че след определена възраст не може да се учи език, не само започваме да си вярваме, а пречим и на децата да повярват в обратното- че могат въпреки всичко. Защото те вярват в нас!
Може би логиката на “трудното” първоначално е създадена за успокоение на тези, които не са могли да се справят с нещо. Може би защото не са намерили призванието си. Но факт е, че именно заради тази наложена логика, основна задача на чуждоезиковата методика, и основно на сугестопедията, е да се освободи от нея.
Разбира се, само позитивното отношение не е достатъчно, за да се реализират успехи- необходима е и работа. Но кой казва, че работата е нещо трудно, лошо и неприятно. Та нали именно работата и развитието осмислят живота ни!

Кенгуру-слинг- инструкции за употреба :-)

Излишно е да убеждавам когото и да е в предимствата на носенето на бебе в кенгуру или слинг, особено през зимата, когато това е почти единствения начин да разходиш бебето си и да си напълно сигурен, че му е топло. Тук описвам как да се ползва кенгуру като слинг, защото е страшно удобно и практично. Лично на мен ми е много по- удобно от носенето със слинг-шал или слинг- халки (уших си и съм пробвала и двата вида).

Как да ползваме кенгуру като слинг в три стъпки.

Необходими материали:

-1 кенгуру, като моето- Steda или подобно

-около 2 метра здрав плат (може и по- малко, аз използвах стара дънкова рокля с лоша кройка J).

Стъпка 1- подготовка на кенгуруто*

Разшива се тегела, който свързва двете презрамки на кенгуруто на кръст на гърба. Махат се катарамите и пръстените за отпускане и пристягане на презрамките. В крайна сметка трябва да ви останат две отделни презрамки, без пластмасови джаджи по тях.

Стъпка 2- ушиване на нови подсилващи презрамки

Ушиват се презрамки с ширина около 15 см и дължина, колкото ви е удобна, моите са дълги около 160 см като в края са стеснени за по- лесно завързване. Добре е да ги направите двойни- за да нямат лице и гръб, за по-голяма здравина, за по- меко усещане на рамената. Моите презрамки са двойни.

Забележка: Ако използвате стара дреха и се наложи да снаждате, презрамките ще станат по- здрави, ако първо снадите лицевата част, после снадите гърба и чак след това ги пришиете заедно. Добре е да се получи разминаване на снадените шевове, както се вижда на снимките, пак за по- голяма здравина.

Препоръчвам тези шевове да са еластични тройни или двойни за по- сигурно.

Стъпка 3- пришиване на новите презрамки

Презрамките се пришиват за кенгуруто под оригиналните тънки презрамки. Използва се двоен или троен еластичен шев за по- голяма здравина.

След това оригиналните презрамки се зашиват върху новите с нормален шев, тъй като той не е носещ.

шевът започва малко по- навътре, както е показано на снимката горе

Накрая трябва да получите ето това:

В този вид кенгуруто се използва като презрамките се кръстосват на гърба и се връзват под дупето на бебето. Ето така:

За идеята да нося кенгуруто като слинг се вдъхнових от следния тип слинг:

Според мен предимствата са, че бебето винаги е в правилно положение, има добра опора за гърба (макар, че аз махнах твърдата пластинка, понеже на Ники не му харесваше, и все пак, и без пластината, на гръбчето му е меко и удобно), много е лесно за слагане и е удобно за пренасяне (доста по- компактно от 5 метра плат и по- прибрано от слинга- халки), може да се носи и от татковци!

И от дядовци :-)

* Не е необходимо да изпълнявате стъпки 2 и 3, ако нямате шевна машина- и така кенгуруто може да се носи като слинг (важно е как се връзва), но е малко по- неудобно и главичката на бебето не се подпира достатъчно добре.

Кърменето и ползите от него

Всяка последна сряда от месеца, всички бъдещи и настоящи майки, както и татковци, тъщи, свекърви и т.н. могат да присъстват на лекции за кърменето в АГ Стара Загора. Лекциите са в 11.00 часа и се провеждат в столовата на родилното. Лекторите са от Пловдив. След лекцията можете да разгледате и самото родилно, както и да получите отговор на въпросите си от ст. акушерка Цонева. Струва си!